В студиото на Националната телевизия професор Даниел Вълчев, декан на Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, разкри пред обществото една тревожна картина на българската действителност. Разговорът, започнал с темата за еврозоната, бързо премина в дълбок анализ на политическите, социалните и моралните дефицити, които разяждат обществото ни. Думите му, макар и спокойни, носят тежестта на предупреждение: България е на ръба на пропаст, в която липсата на диалог, национално самочувствие и стратегическо мислене може да ни погълне.
В студиото на Националната телевизия професор Даниел Вълчев, декан на Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, разкри пред обществото една тревожна картина на българската действителност. Разговорът, започнал с темата за еврозоната, бързо премина в дълбок анализ на политическите, социалните и моралните дефицити, които разяждат обществото ни. Думите му, макар и спокойни, носят тежестта на предупреждение: България е на ръба на пропаст, в която липсата на диалог, национално самочувствие и стратегическо мислене може да ни погълне.
Еврозоната: Решение без дебат
Влизането в еврозоната, според професор Вълчев, не е просто икономически или административен акт, а въпрос с дълбоки политически и обществени последици. Той отбелязва, че в България липсва истински дебат по темата – вместо това решението е представено като неизбежност, наложена от договорите с Европейския съюз. „Ние не проведохме дискусия за това добре ли е, не е ли добре да влезем в еврозоната“, заявява той, подчертавайки, че обществото е оставено с впечатлението, че мнението му не е от значение. Това сравнение с „влизане в Съветския съюз“ е ужасяващо в своята точност – то разкрива как българите са лишени от правото да участват в решения, които определят бъдещето им.
Отказът за провеждане на референдум, подкрепен от Народното събрание и Конституционния съд, е симптом на по-голям проблем: политическата система, която се страхува от гласа на народа. Професор Вълчев разказва как над 400 000 подписа, събрани от партия „Възраждане“, бяха пренебрегнати с аргумента, че референдумът противоречи на европейските договори. Това решение, последвано от противоречивите действия на президента Радев, който първоначално подкрепя отказа, а по-късно настоява за референдум, разкрива дълбокото разцепление в политическата класа. Според Вълчев, този процес е повече политически театър, отколкото искрено търсене на демократично решение. Президентът, вероятно мотивиран от бъдещи политически амбиции, се опитва да се позиционира като защитник на народния глас, докато управляващите избягват отговорност, криейки се зад юридически формалности.
Турбуленции и изгубени възможности
Вълчев не крие, че влизането в еврозоната ще донесе турбуленции, както е било във всяка страна, приела еврото. Той обаче подчертава, че истинският проблем не е в икономическите предизвикателства, а в начина, по който България се присъединява към подобни инициативи – „без самочувствие“, сякаш сме поканени по милост. Това чувство на малоценност, според него, е хронично: то се проявява при влизането ни в ЕС, в Шенген и сега в еврозоната. Държави като Полша и Унгария, с по-силни икономики, не бързат да приемат еврото, защото имат самочувствието да поставят собствените си интереси на първо място. България, напротив, изглежда като „послушко“, което само ръкопляска на решения, взети отвън.
Тази липса на национално самочувствие се проявява и в мълчанието на българското правителство по ключови въпроси като бюджета на ЕС. Професор Вълчев разкрива, че от чужди медии научава за предложението за значително увеличаване на вноските на страните членки – от 1% на 1,7% от БВП. „Това не ни ли интересува?“, пита той, подчертавайки, че България не поставя свои приоритети в европейските дискусии. Вместо да защитаваме националните си интереси, ние се държим като „четвъртокласници на екскурзия“, които само кимат и ръкопляскат.
Демокрация на кръстопът: Кой решава за нас?
Една от най-тревожните теми в разговора е въпросът за демокрацията. Професор Вълчев задава болезнения въпрос: „Ние, българите, ще бъдем ли някога питани за нещо важно за развитието на страната?“ Той подчертава, че изборите не са достатъчни – те определят кой ще говори от наше име, но не ни дават възможност да се произнесем по конкретни въпроси. Примери като референдума за АЕЦ „Белене“ показват, че дори когато се организира допитване, то често е обречено на провал поради ниска активност или манипулации.
Тази липса на пряка демокрация засилва евроскептицизма, който Вълчев вижда като нарастващ проблем. Когато на хората се казва, че нямат право да гласуват за еврозоната, защото „така е написано в договора“, това поражда усещане за безсилие и отчуждение. „Изправи се демокрацията срещу прокремълската пропаганда“, цитира той иронично, отбелязвайки как сложните въпроси се опростяват до черно-бяла реторика. Светът, според него, не е разделен на „ден и нощ“, а изисква нюансирано мислене и ясна национална позиция.
Морална криза и изгубени ценности
Разговорът преминава и през моралните дефицити на българското общество. Професор Вълчев отбелязва, че „ние самите не се харесваме, когато се видим в огледалото“. Той говори за „домовете на ужасите“, за изоставянето на възрастни хора, за имотни измами и за липсата на базови добродетели. Според него, обществото страда от липса на дългосрочна визия и от „постоянен процес на временни решения“. Тази нестабилност се отразява и в институциите – от Висшия съдебен съвет до антикорупционната комисия, всички ключови органи са с изтекли мандати или ръководени от временно изпълняващи длъжността.
Вълчев вижда надежда в образованието, но и тук среща предизвикателства. Дебатът за религията в училищата разкрива дълбоки разделения – дали обучението да бъде информационно, или да включва елементи на конфесионалност? Той подкрепя идеята за по-активна роля на училището във възпитанието, но подчертава, че това изисква ясна концепция. Според него, българската идентичност – изградена върху православната вяра и езика – е ключът към оцеляването ни през вековете. „Всеки, който иска да сменим азбуката, е или глупак, или някой, на когото не му пука за нас“, заявява той категорично.
Изток или Запад: Кои сме ние?
Вълчев поставя и философския въпрос за мястото на България между Изтока и Запада. Споменавайки събора в Сердика през IV век, той напомня, че страната ни винаги е била на кръстопът – място, където се срещат цивилизации. „Ние сме такива, каквито сме“, казва той, отхвърляйки опитите за силово налагане на идентичност. Това е призив за осъзнаване на собствените ни корени и за изграждане на самочувствие, което да ни позволи да защитаваме интересите си в глобалния свят.
Заключение: Време за пробуждане
Разговорът с професор Вълчев оставя горчив вкус – не заради липсата на надежда, а заради яснотата, с която той разкрива пропуските на българската държава и общество. Липсата на дебат за еврозоната, страхът от референдуми, моралните дефицити и институционалната нестабилност са симптоми на по-дълбок проблем: загубата на национално самочувствие и способността да отстояваме себе си. Вълчев ни призовава да се запитаме: „Кои сме ние? Откъде идваме? И къде отиваме?“ Ако не намерим отговорите скоро, рискуваме да останем държава на „временно изпълняващите длъжността“, вечно чакащи някой друг да реши вместо нас.