Няма я първата църква - семейната (интервю на Борислав Ненов ІІ част)

- Отче, стана дума с вас за манастира „Свети Спас” на Бакаджика  и казахте, че последният монах там е бил Хрисант, който се е споминал преди десетина-петнадесет години. Казахте, че има вероятност руската православна църква да вземе този манастир?

Вървят такива процеси - руското подворие да регистрира вероизповедание, оттам нататък юридическите последици, въпреки че има договорености между двете църкви, са трудно предвидими и има вероятност руската църква да си вземе имотите. А това са Шипченският манастир, един манастир в София, нашата църква на Бакаджика и манастирчето до нея. Надявам се това да не стане. От друга страна пък си казвам - ако това стане, те ще намерят пет-шест души монаси, за разлика от нас, ще ги изпратят и вероятно манастирът ще се съживи.

 Отец Василий поддържа манастира, но и той е на възраст, нали?

На възраст е вече и трябва категорично да кажа, че ако не е той там, нищо нямаше да остане. Откакто той се е качил горе, нещата се поддържат. Ако го няма него, досега щяха да останат само руини.

 .
- С вас помним, по времето на комунизма имаше отдели „Агитация и пропаганда”?

- Сектите са точно това. Те обикалят от врата на врата, обещават земно спасение,  казват, абе ти само ела при нас, и ще бъдеш спасен.

- Аз бях на този прословут конгрес на „Спасителите на Йехова” в зала „Диана” преди три години, когато сливенският митрополит взе отношение и порица това, че властта е дала за подобно нещо общинска собственост. Помня, че влязох на този конгрес не като журналист, понеже като такъв нямаше да ме допуснат, а като слушател. Веднага ме настаниха и само след три минути дойде човек  да ме обработва . Тяхната агитация е свирепа. Аз не харесвам този начин и не искам православната църква да бъде такава.
Но как, все пак, между паството и свещеника ще се осъществи допир. Нашите свещеници познават ли си енориашите?

В това отношение сте прав. Но аз пак казвам – в Ямбол сме пет-шест човека свещеници, в Ямболска духовна околия, заедно с града, са десет свещеници плюс един пенсионер. През 1943 г. са били 38 свещеници, списъкът го има в наместничеството. За Ямбол са били десет човека.

А поне успявате ли да осигурите материално спокойствие на вашите свещеници, за да могат те да се обърнат към небесата, към духовното?


За добро заплащане изобщо не можем да говорим. Те са с 280 лв.заплата, такъв е прагът. Беше променен класификаторът, там бяхме заедно с имамите, с пасторите, с другите проповедници, където минималният праг беше 519 лева. Ние никога не сме виждали такива пари. А и преди четири години го промениха  и станахме в класификатора с прахосъбирачите, с балсаматорите, с компаньонките. Заплатите  на свещениците сега са 320 лв. При това положение трудно може да се говори за някакво материално спокойствие.

- Тоест, всеки свещеник също има своите тежки финансови проблеми и те не са никак малки?


- Те са прекалено големи. Макар че, зная, някои ще кажат, че има странични приходи. Има ги, дотолкова, доколкото се купуват свещи. Другите обреди, които се заплащат, се поръчват рядко - елате да ви отворя регистрите и ще видите. Трудно е за свещениците - те също имат деца, също имат проблеми и разходи. А и нашето не е някакъв занаят, а занятие, служение, което изисква самоподготовка , настроение и други задължителни неща, които един свещеник трябва да върши. Ние не сме чиновници, за да отворим и да затворим храма.

- Отче, един въпрос, който може да ви се стори малко странен. Защо в творчеството на някои от големите ни писатели, като Елин Пелин и Чудомир, например, клирът е описан комично или иронично. Имате ли някакво обяснение за себе си?

- Вероятно и ние сме дали повод. Но вижте - ние не сме нещо отделно от народа си. Не може да очакваме да се появи нещо друго. И пак ще кажа  - въпрос на вяра е. Ако народът е невярващ, на това ниво ще му бъдат и управниците като качества, и духовниците, ако говорим за нещата в духовен план.

- На няколко пъти ви попитах, защо не се срещат миряните и свещениците там, където трябва - в душите си. Каква е все пак причината?
 
- В липсата на вяра. Не може в един румънски манастир да има по 300-400 монаси. Покажете ми един български манастир с поне 40 монаси. Дори в Рилския манастир има едва 14-15 монаси.

- Споменахте, че и в Света Гора нещата стоят лошо?

- Там сме на ръба да ни вземат манастира. В Света гора има закон и ако даден манастир падне под нужния брой монаси, републиката си прибира манастира. И го дава на други-по-достойни. Нашият народ не може да отдели 20-30-40 чада и да ги изпрати в Атон. За каква вяра тогава говорим?!

- Какви са вашите притеснения за бъдещето на България?

- Осланям се само на божията милост и помощ. Ако гледаме останалите фактори и тенденции, признаците за държавата ни са доста отчайващи. Не искам да обвинявам институциите, но ожесточението между тях ми е непонятно. Има простички неща, които българинът, не знам защо, не иска да ги разбере. Много прости са, обаче водят до резултат. За да бъде нашият народ вярваш, за да бъде малко от малко църковно грамотен, трябва да се почне от първата църква - домашната. След като тя е разрушена, как да намерят подрастващите информация, като няма кой да им каже - нито баба, нито дядо. Остава училището, за да дадем чрез него един минимум познание. За това ще помогнем и ние, духовниците, с нашата вяра, с нашето познание, с нашия пламък.

- Вероучението преди девети септември 1944 г. е било задължително дори в гимназиите…

- Да видим как е в Европа, към която сме се засилили. Там вероучението също го има. В Германия, например, си имат протестантски пастор, имат и католически, и в часа по религия се разделят децата, както е в часовете по езиците. Ние в България от девет дерета вода ще докараме как щели да се разделят децата, как щели да се бият. А нещата са открити и ясни. Аз разбирам родителите, те какво по напред да правят, за да мислят и за религията. Но трябва постепенно да се възстанови първата, семейната църква.