Йерусалим,
Слънцето над града е като разпукана медна паница, изляло жарата си върху прашните улици. Въздухът е гъст, наситен с шепоти, крачки и очакване, което трепти като струна, опъната до скъсване. Днес е денят, когато Той влиза – Учителят, когото тълпата нарича Месия, Цар, спасител, с вяра, която гори като факел в сърцата им. Градът го чака с надежда, която не търпи съмнение.

По пътя от Витания идва Той, седнал кротко на магаре, както е писано, сякаш самото животно носи пророчество в тромавите си стъпки. Зад Него вървят учениците Му – малка, разпокъсана свита, чиито лица са стегнати от страх, когато виждат огромната тълпа, струпана пред портите. Но ето – гласовете се извиват в едно: „Осанна! Осанна!“ – вик, който означава „Спаси ни, молим Те!“, древна молба, изтръгната от гърдите на жадни за избавление. Учениците трепват, страхът им се топи, сърцата им се изпълват с възторг – тълпата вярва, тълпата пее, а те, за миг, се чувстват част от нещо по-голямо. Тълпата посреща Учителя като Месията, като Царя, обещан от пророчества, размахвайки палмови клонки, които хвърлят сенки като криле върху праха. Те виждат в Него трон, слава, победа, и в този час нищо не може да угаси огъня в очите им.

Той мълви тихо, поздравява ги с „Мир вам“, но думите Му са като вятър, който всеки улавя по своему. Едни чуват „Сила“ и стискат юмруци, готови да разбият оковите си. Други чуват „Справедливост“ и виждат съд над враговете си. Трети чуват „Свобода“ и си представят земя без вериги. Четвърти чуват „Отмъщение“ и очите им потъмняват от стара болка. А пети… пети чуват нещо, което не могат да назоват, и мълчат, стиснали палмовите си клонки, сякаш да задържат мига.

Само Той знае какво предстои – че „Осанна“ ще заглъхне, че клонките ще бъдат стъпкани, че градът ще поиска кръв. И все пак върви напред, с поглед, който пронизва тълпата и стига отвъд, към утрешния ден, когато ще влезе в Храма и ще разгони лихварите и търговците, подкрепен от същите тези гласове, които днес пеят за Него.
На висок балкон стои мъж в бяла мантия, стиснал слепоочията си, сякаш може да прогони болката, която го гони като сянка. Той гледа тълпата и мърмори: „Какво е това безумие?“ Чаша вино трепти в ръката му, вкусът е като пепел, разтворена във вода. Той усеща, че този, който влиза, е повече от проповедник, но не може да го назове. „Ще го видя отблизо“ – мисли си, но вече чува стъпките на стражите, които ще го отведат пред огледалото на собствената му слабост. Завесите на съдбата се полюшват, а той не може да откъсне очи от сцената.

Тълпата е като море, разплискано от буря. Хората викат „Осанна!“, хвърлят палмови клонки, пеят, смеят се. Едно момче крещи за нов цар, гласът му звъни като камбанка в хора. Сред тях крачи старец с очи, които сякаш са видели края на света и са се върнали да го разкажат. Той не говори, а само гледа, сякаш знае, че всичко е представление, но не може да не се възхити. Докосва палмова клонка и тя трепва във въздуха за миг, преди да падне – дребна прищявка на времето, която никой не забелязва.

Учителят върви напред, а около Него въздухът се сгъстява, сякаш някой е спрял дъха на града. Някъде в сянката се чува смях, твърде слаб, за да е човешки, твърде остър, за да е случаен. Гласът е като вятър, който минава през храма и гаси свещите една по една.
В ъгъла на пазара седи жена, чиито ръце са изцапани с глина. Тя не вика, не пее, а само гледа. Очите ѝ са пълни с болка, но и с упоритост, сякаш светът я е наранил, но не я е сломил. Когато Учителят минава, тя пуска глинената си чаша и тя се разбива на земята – звукът е като звън на камбана, но никой не го чува. Или може би Той го чува, защото за миг спира поглед върху нея, сякаш да каже: „Знам.“ Светът трепва, после продължава.

Над Йерусалим облаците се събират като зрители, които знаят, че пиесата едва започва. Нещо записва тази сцена – не с мастило, а с памет, която не забравя. Тълпата продължава да вика „Осанна!“, изпълнена с вяра, че Месията е тук, че Царят ще промени всичко. Палмовите клонки се веят, прахът се вдига, а Учителят върви напред, сякаш знае пътя, който води към Храма – утре, когато ще прогони лихварите с гласа на тези, които днес Го славят. В далечината се чува смях – уморен, почти човешки, като че ли небето си поема дъх.