„В „Росна китка” бяхме Антон Бояджиев, Антон Маров и аз, и там стана въпрос, че трябва да се тури ред на всичко. И те посочиха към Никола Душков и Асен Кърджиев, които бяха на друга маса и казаха:”Сатър, сатър трябва за тях!” „Росна китка”, не е далеч от ума, е сладкарница, градът е Ямбол, годината 1944. Думите, описващи един епизод от живота край Тунджа, принадлежат на Илия Джамджиев и са изречени пред Народния съд, пред който Джамджиев, като полицейски комендант, е подсъдим.

Единият от тези, за които е било пожелано да играе сатърът, е горе, на съдийската маса- това е Никола Душков, председател на ямболския Народен съд. Заклет проповедник на левите идеи, далеч преди да излязат на дневен ред шумкарите. Душков е един от тези, надигнали яростно глас срещу бруталните действия при потушаването на стачката през 1931 година в Тъкачна фабрика „Тунджа”. Той нарича собствениците на фабриката „чифутите от Милано”/предприятието е собственост на италиански евреи/, но възлов за него е жестокият начин, по който се подхожда към стачкуващите работници от най-голямото ямболско предприятие.

Този същият юрист, Никола Душков, издава през същата тая 1931 г. брошурата „Философски проблеми. Спиноза и Маркс.” После сякаш изчезва от политическата сцена край Тунджа, за да го видим през януари 1945 г. начело на Народния съд.

Другият, който според подсъдимия Джамджиев, зовял за пускането на сатъра в действие, е околийският управител Антон Бояджиев. Той не е от Ямбол, а от Казанлък и идва край Тунджа по силата на назначението си и е важна фигура в периода 1941-1944 година.

Пред Народния съд отрича да е имало подобни думи при срещата в сладкарница „Росна китка”. С днешна дата няма как да сме сигурни кой какво е рекъл преди толкова години. Но че кафенетата, ресторантите и сладкарниците са своего рода политически клубове, имаме основания да считаме.

Ямбол бил богат не само на зърно и анархисти през 20-те и 30-те години на миналия век, а и на места, в които човек можел да чопли голямата политика или пък чисто и просто да отмори, отдавайки почит на местните гозби и питиета.

На 5 април 1924 г. крак повлякъл Юрдан Тапов, който на пъпа на града, отворил кафене”Сливен”. Уж било кафене, а се точела щедро бира и както ни обажда сам съдържателят Тапов, „за отмора от труда”имало скара за печене на закуски.

Познавайки в известна степен кулинарните предпочитания през оная епоха, закуските ще да се били пастърми, луканки, суджуци,пържолки, бъбречета, дробчета-богат е бил изборът от наслади за тялото.”Регистърът”„ на ресторантите и кафенетата, грижещи се за отдиха на ямболци, е доста пъстър. Хотелите „Стара” и „Нова Америка” току сменяли съдържателите си, но оставали възлови места, в които местните хора можели спокойно да поканят и дошлите от София депутати, индустриалци, хора на културата.

Към 1928 година Ямбол има 23 704 жители, три лета по-късно нещата почти не са се променили-населението е 23 738. На гастрономическия фронт ту едни имат своите силни времена, ту други-колелото на съдбата се въртяло. Дълги години запазена марка е кафене „Апел” на Артин Керпечиян, което много време е на самия площад „Кобург”, но през 1935 г. арменецът решил в съдружие да опита нещо друго и се преселил в току що построения Ловен дом, на улица „Батенберг”. Популярният Керпечиян тръгнал мощно-нова мека мебел, изрядна чистота, акуратна и изрядна прислуга.

Не било лесно-в еврейския квартал, намиращ се на по-високото, пак в близост до площада, отворил аперитив Атанас Кехайов, макар че той работел на друга писта-фини напитки-коняци, ликьори, мастики, порто, малага, наливно и в бутилки вино „Мискет”, екстра пелин. Как се връзвали ликьорите и върлата мастика, не ми е понятно, но местните си знаели, а и нали в гърдите им бучал вулкан, както се е пеело в марша на знаменития 29 ямболски пехотен полк…

Сладкарница „Росна китка” не била самотна в оня град, излъчващ мирис на мастика и на пелин. Съществувала и сладкарница „Малина”, а също и ”Арарат”, както и Пчела” и „България”.”Пчела” дори била възпята в куплети, с надеждата да вразуми тукашните мъже, налитащи вместо на пасти и шербети, на току що свален от скарата суджук, на който просто не можели да не хвърлят отгоре една кана черно вино. Това направил, или поне се опитал да направи-да приюти при себе си през 1931 г. съдържателят на ресторант „Нова Америка”, като привлякъл прочутия „генерален готвач бай Жеко Видев, цар на вкусните обяди и на сочните вечери на скара и на готвено”. А бай Жеко не бил сам, водел в „Нова Америка” целия си щаб, след като на него в един по-ранен етап нещо не му излезли сметките със собственото заведение.

Гостилница-бирария „Черно море”също мислела по въпроса. И атакувала, като ангажирала малък салонен оркестър. Това пак през 1931 година, за която съдържателите на „Черно море”Лесев и Кунев твърдели, че такъв оркестър изобщо липсва в Ямбол.

„Златна рибка” на Петър Панков и „Казачето” на Петър Казаков запазили спокойствие, но и те почнали по-редовно да рекламират ресторантите си. При издаването на брошурата за Минералната баня през 1936 г., „Казачето” цъфнало в книжката с цялата се прелест-юнак с калпак на главата, с рубашка, вдигнал здраво чашата с бира, на която е изписано името на ресторанта…

Много се изприказвало из тия заведения. Къде под влиянието на политическите страсти, къде под градуса на шартрьозите и бенедектините. Маса до маса или отдалечени чак в другия ъгъл, управителят на тъкачна фабрика „Тунджа”Нисим Илел мислел, как да се измъкне от заливащата Европа нацистка вълна. Юристът Асен Кържиев може би в такива моменти си припомнял за драматичните си разпри с офицерите от местния гарнизон, които го пребили на Бъдни вечер през 1932 г.

Тайните агенти дебнели и левите, и десните, не се знаело коя тяхна приказка кога и пред кого ще потрябва. От тях дори за час не можал да се измъкне пловдивският турски консул Исмаил Хакъ, дошъл през ноември 1936 г. година, за да отслужи панихида в джамията, тъй като от смъртта на баща му, Ахмед Тевфик паша, три пъти турски везир, се навършили 40 дни.

Дядото на турския консул в Пловдив, на който той е кръстен, Исмаил Хакъ паша, спасил Ямбол от опожаряване по време на Априлското въстание, а баща му се споминал на 101 години. Дядото се превърнал после в уличка в близост до Католическата църква…

Етническият състав на града в началото на 30-те години е интересен. Българите са 20 303, на второ място идвали турците-1264, само със 151 души били назад евреите.

И арменците, намерили подслон край Тунджа от геноцида над тях в Турция, все още били много-558, докато циганите при преброяването през 1931 г. излезли едва 275.

С малко след тях оставали руснаците-225, ямболски въздух дишали само 67 гърци, а в графата разни народности, фигурирали всичко на всичко 33 души.

Юристът Никола Душков едва ли е сънувал, че ще дойде време, когато той ще е начело на Народния съд и вместо да се занимава с писаното от Спиноза и Маркс, ще трябва да решава кой да бъде разстрелян и кой пощаден край Тунджа.

Но се наложило…

Борислав Ненов