Когато любовта угасне, остават само сенките на думите и студенината на случайните срещи. В това пронизително стихотворение се разкрива болезнената истина, която всеки преживял раздяла познава - по-лесно е да срещнеш очите на бившата любима, отколкото да признаеш, че нищо вече не те докосва...

Ти не ме обичаш, не ме жалиш,
може би съм малко некрасив?
И от страст примряла, ти ме галиш,
тъжно свела поглед мълчалив.

Аз към теб не съм ни груб, ни нежен,
скъпа моя, с чувствено сърце.
Разкажи ми за мъжете прежни.
Коклко устни помниш? И ръце?

Знам, това са сенки, отлетели,
без да те възпламенят поне.
Много колене са те люлели,
а сега – и моите колене.

Нека някой друг да търсят вечно
тез очи, замрежени от страст,
а потънал в скъпата далечност,
всъщност малко те обичам аз.

Тая връзка, лека и нетрайна,
не зови съдба за теб и мен.
Както срещата ни бе случайна,
тъй ще си отида някой ден.

И по своя път нелек и мрачен
Ще поемеш пак, но запомни –
нецелуваните не закачай,
необичаните не мами.

И когато в уличката нощна
за любов друг някой ти шепти,
може там и аз да се разхождам
и тогава ще ме видиш ти.

Скрила се под неговото рамо,
с лек поклон във тоя късен час
”Добър вечер!” – ще ми кажеш само,
“Добър вечер, мис” – ще кажа аз.

И не ще ме нищо в теб привлича,
и не ще се натъжа дори.
Който е обичал - не обича,
Който е угаснал - не гори.

Сергей Есенин

Превод: Недялко Йорданов