Днеска съм с музика много зает,
дано никой другар не ме дири.
Все тъй весела двайсет пъти подред
единствената ми плоча свири.
А ти сигур трепериш, че аз със бръснача
ще те издебна във гъстия мрак
и насечена, в куфар, със дни ще те влача
от хотел на хотел и от влак на влак.
Но аз съм зает с грамофонни игли.
Аз ги сменям редовно и вещо.
Както виждаш, нищо не ме боли…
Или съвсем мъничко нещо…
Долу продават, уви, лимонади,
а нямам вече конячен запас.
Но ти не ми каза откъде го извади
този пътуващ контрабас.
Със свойте мустачки и своя поклон
той е неотразим, трябва да признаем.
А плата за този зелен панталон
от кой билярд го е взел назаем?
А какви нови триетажни подметки!
Моите почитания. Те струват пари.
И, знаеш ли, въпреки тези качества редки
аз не го презирам дори.
Но ти се излагаш, мой ангел красив,
само за твоя вкус ми е жалко.
Иначе не бих имал нищо против…
Или може би съвсем малко.
Кажи ми шест думи: – Това бе техника
за нашия водопровод. –
Аз не ще се усъмня в тех никак
чак до края на своя живот.
Но ти не казваш тези думи, нали?
Аз слушам на старото си место
и мисля, че тез грамофонни игли
няма нужда да се сменят тъй често.
Фабрикантите лъжат. Няма никаква нужда.
Няма нужда и жени да сечем.
И въобще ревността ми е съвсем чужда…
Или почти съвсем.

Валери Петров