Под безцветните думи прозират тъги.
Всеки знае - моретата стават солени
от сълзи на русалки, обичащи принц.
Ала никой не вярва в това.
То е приказка.
Романтична измислица с тъжен край.
Но пък страшно боли.
Боли като истинско.
И човърка сърцата със остра игла.
Само ние го знаем - бивши малки русалки,
днес - съвсем обичайни жени.
Но мълчим и заключваме във очите си тайната
на онези несбъднати полудетски мечти.
Кой ни даде нозе... защо ни послуша?
И защо премълча, че няма любов?
Как се диша без обич?
Как се диша на сушата?
Кой открадна вълшебството? И защо?
Тишината мълчи. Няма отговор.
Само
за миг въздухът става ужасно солен
от сълзите на бивши русалки,
които си нямат
нито обич,
ни дом,
нито принц,
ни море...

написа caribiana на 8.4.14