На „Кестеновата“ улица, в квартал, който отдавна беше изгубил навика да се променя, стоеше сергия за цветя. Първият път, когато мъжът спря, беше в понеделник сутрин. Колата — тъмносин седан, чист, но стар — се приближи до тротоара с онази тиха увереност на хора, които знаят точно къде отиват. Мъжът слезе. Беше висок, с прошарена коса и лице, което не се оплакваше, но и не криеше умората си. „Бели рози“, каза той. Гласът му беше спокоен, почти равен. Докато Мария подреждаше букета, той погледна към колата. На задната седалка седеше момиче — дванайсет, може би тринайсет — неподвижно, с ръце в скута, сякаш се опитваше да не пречи на собственото си съществуване.
На следващия ден — същото.
И на по-следващия.
И на по-следващия.
Мария забеляза, че мъжът никога не говори излишно. Понякога държеше букета малко по-дълго, преди да го вземе. Понякога поглеждаше момичето така, както човек гледа нещо крехко, което се страхува да не изпусне. Момичето винаги чакаше в колата. Понякога четеше. Понякога гледаше през прозореца. Понякога просто стоеше неподвижно, като част от интериора.
Това продължи седмици.
Ритуал, който не се обясняваше, но се усещаше.
Един ден Мария се осмели да каже:
„Много обичате белите рози.“
Мъжът я погледна.
„Не аз“, отвърна тихо. „Тя.“
Не уточни коя е „тя“.
И Мария не попита.
След това, в един вторник, колата не се появи.
Нито в сряда.
Нито в четвъртък.
Мария не беше от хората, които се тревожат за непознати, но отсъствието на мъжа и момичето стоеше в съзнанието ѝ като празно място на рафт, където винаги е имало нещо.
В петък сутринта колата се върна.
Но този път от нея слезе само момичето.
То се приближи до сергията с бавни, премерени стъпки. В ръцете си държеше пари — сгънати внимателно, сякаш сгъването им е било част от някакъв ритуал. „Бели рози“, каза то. Гласът му беше спокоен, но не естествено — по‑скоро така, както човек говори, когато се опитва да не мисли за нещо друго.
Мария подаде букета.
„За татко ти ли са? Той къде е?“
Момичето не отговори веднага. Погледът му се плъзна към улицата, после се върна към Мария — ясен, неподвижен, почти възрастен.
„С мама е“, каза то. „Всеки ден ѝ носехме цветята, които купувахме от теб. Всеки ден. Тя така ги обичаше.“
То преглътна, но гласът му не трепна.
„Завчера татко реши, че трябва да остане с нея. Завинаги.“
Погледна букета.
„За двамата са.“
Мария не каза нищо.
Само добави още една роза..
Момичето се обърна, върна се в колата и затвори вратата внимателно, сякаш вътре имаше някой, който спи.
Колата потегли бавно.