Димитровград

ДИМИТРОВГРАД

Градът на Димитров

                не е морско пристанище,

ни извор, с вода лековита прочут;

не е връх планински,

                нито е граница,

не е боен фронт,

        не е институт!

Но винаги —

        всеки ден, всяка година —

ученици, войници,

        моряци, летци,

пионери,

        работници

                от фабрики, мини

с планински,

        с градински цветя и венци —

като на празник

        в тоя град идват,

тъй както братя

        при родния брат.

Те идат да чуят, да срещнат,

                да видят

на мечтите човешки

                цъфтежа богат.

В заводите, пълни с мотори,

                с упорство

                        и хора,

като плод

        смелата вяра където узре —

те пият от извора на умението

                да се борят,

добре да работят

        и да живеят добре.

И сякаш огрени от слънце могъщо,

с усмихнати устни,

        с прояснен взор,

те в родните краища пак се завръщат,

криле разкрилили

        за полет горд.

Димитровград е

        извор на сили

                и младост,

между вчера и днеска —

                здрав фронт;

широко пристанище на нашата радост,

граница будна

        от сърца и бетон!

На дните ни той е

                топложивият дъх!

И на мечтите ни —

                величавият връх!

КОГАТО СЕ НАЛИВАХА ОСНОВИТЕ

Ще догоряват залези и хора,
и спомени, и чувства, и мечти;
ще отцъфтят салкъмите на двора,
вечерник в клоните ще зашепти.

Живота своето от нас ще вземе
и весело ще пей като капчук,
когато за наследници след време
ще дойдат нашите потомци тук.

Сърцата си пак в песни ще разказват
и пак ще вият птичките гнезда,
и все така на майчината пазва
ще грее златна рожбица-звезда.

Ще има пак синчец и теменуги
и погледът им син ще бъде пак -
но хората ще бъдат вече други
и друг - денят на бащиния праг.

Дали ще им разкаже с памет свежа
историята, или ще мълчи
как избуяваше у нас надежда,
поливана от плачещи очи...

Как в път, омълнен с бойни урагани,
последна бомба сменяхме с кураж,
как после из кофражи радостта ни
израстваше етаж подир етаж...

Как двадесет и пет годишни бяхме,
а нашата коса се посребри,
как не за дребно щастийце вървяхме
по първата роса в зори...

Потомци, вий напразно ще се ровите,
докрай едва ли ще узнайте вий,
когато се наливаха основите -
какъв живот живяхме ний!

О, колко трудности за нас дойдоха!
Завидна беше нашата съдба!
Ний не живяхме дни, епоха -
борба живяхме ний, борба!

Негово Величество Човекът

Кой казва, че мойта Родина е

бедна

на крепости,

зали,

разкошни дворци?

Кой казва, че тя е

на място последно,

без владетел велик,

без велики творци?

Кой?

Вие ли, господа бизнесмени,

заробили алчно

на човека труда?

Елате сега

в тази земя обновена,

елате и вижте

добре,

господа!

Вий техника имате —

модерна, голяма!

С какво ли не

вашият свят е прочут!

Но нямате!

Нашите хора вий нямате —

свободните хора

на свободния труд!

Елате и вижте! —

Ето владетеля,

на трон от упорство,

мечти

и бетон,

могъщо изправен,

хванал в ръцете си

не жезъл,

а кирка,

чук

и трион!

Той

цехове има —

зали просторни,

с послушни лакеи —

машини и дни.

Тук

всяка трудност е

негов затворник

зад крепости яки —

заводски стени.

На труда по закона

под свое владичество

събрал всички радости,

безсмъртен навеки,

бди

и твори

той —

Негово Величество

Човекът!