режисьорът на пиесана Бойко Илиев - отговаря на въпроси на Мира Безус и Елица Хаджиколева. Първият въпрос е "За кого се вдига завесата

За всички нас, които обичаме театъра, дори и за тези, които не обичат театъра, нека да дойдат да видят наистина как се разголва душата на актьора. Така, това е едно своеобразно повдигане на завесата. Какво се случва малко иззад завесата между артистите? Как те се опитват така да загърбят себе си и да отидат в един друг мечтан свят, да зачеркнат понякога себе си. Затова това е една пиеса, която аз досега не ми се е случвало да правя.

Тази пиеса, в която всички са актьори и едно момче, което се опитва да намери себе си и попада в тази среда, да го наречем, на трима актьори. Трима актьори, които са влюбени един в друг, една жена между двама мъже, един класически като че ли любовен триъгълник, но този любовен триъгълник, пренесен в театър, е много интересен, тъй като всичко се смесва. Смесва се илюзия, реалност, измислица, фантазии. Смесваме Шекспир, Чехов, тоест онова, което като че ли към което се стремим през целия си актьорски живот, да зачеркнем себе си и да отидем в един друг свят, светът на по-красивия свят, може би по-помечтания свят.

И в този смисъл дори отиването като че ли извън реалността, като че ли в някакъв друг, нали, както казваме, той си е отишъл от този свят. Често и на мен ми се случва, за съжаление, но всъщност аз дори не мога да кажа, че съжалявам. Аз виждам артиста, който наистина умира на сцената. Вече ми се случва в не един спектакъл и казваме: "Той умря на сцената." Той умря като щастлив човек. През целия си живот артистът се стреми да избяга от себе си, да отиде в друг свят и накрая, ако той го направи това на сцената, ние казваме: "Той е щастлив артист." Той умира на сцената и ние не тъгуваме за това. Ние виждаме, че той наистина е осъществил като че ли мечтата си, отивайки в един по-красив или така по-мечтан свят.

Различно е, разбира се, но когато той носи душа на артист, не е заешко, защото много често, особено в днешния ден, меркантилността, прагматичността ни превръщат в, така, изпълнители и то много често гледаме жалки изпълнители по сцените на българския, не само на българския театър, навсякъде. Но когато артистът носи душа на артист, тоест не може без това, тоест като че ли наистина зачерква в себе си, като че ли наистина нещо в него така гледа да унищожи, за да се пренесе в мечтания персонаж, тогава наистина умирането на сцената става истинско, красиво и става произведение на изкуството.

Така че един поклон пред артиста е тази пиеса. Дано да успеем да я сътворим така, както ни се иска и така, както мечтаем през целия си живот. Наистина да умрем в артиста. Аз дори често казвам, нали, най-щастлив съм като режисьор, когато съм зачеркнат. Тоест режисьорът не си личи, че има режисьор на сцената, защото актьорът това е сцената, това е театър, това е всичко. Всичко друго са глупости, така, измишльотини, експерименти наши, наше его, суета и така нататък. Когато аз успея да пренебрегна себе си, моята суета, моето его, а умра в актьора, тогава вече съм щастлив. Наистина съм постигнал това, което искам, а не да се перча пред зрителите и да задоволявам своята суета. Така че артистът, който зачеркне себе си, който отиде в един свят, който е светът на изкуството, света на измислицата, на фантазията, на приказката, тогава е истински артист.