Димитър Михов


„Стоян си на мама думаше:
Мамо льо, мамо миличка,
Снощи си, мамо, замръкнах
На висок баир Бакаджик,
Не можах в село да дойда,
Конче ми алено ожадня,
Чудех се, мамо, маех се
Къде да си конче напоя,
Тунджа ми мътно течеше,
В село да дойда, далеко,
Че аз си, мамо, намерих
Един извор – кладенче,
Там си кончето напоих.
До извора, мамо, видях
Едно ми младо момиче
С алена кърпа на глава
И шити чехли на крака,
Легнало, сладко заспало.
Грях ми бе да го събудя,
Срам ме бе да му продумам,
Конче на ръка вързах
И до момиче легнах,
Легнах, мамо, дремнах.
Колко легнах, не дремнах,
Конче ми силно изцвили,
Стреснах се, мамо, събудих,
Момиче няма до мене,
Студен камък при мене.
Дали бя, мамо, самодиво,
Тогаз ме глава заболя,
Боли и не оздравява.”

Изложението на текста в тази народна песен под формата на обръщение към майката символизира искреност. Виждаме синкретични митологически представи, които се разпростират в класическите територии на българската култура. Бакаджишките възвишения са представени като пиедестал на духовни същества и място, което е извън човешкото битие. Изворите били възприемани като проход между двата свята. Срещаме ги под названието „Тресково кладенче”. Чрез завързване на парцалче, което играело ролята на дар, там можело да се измоли оздравяване от треска. Историята от тази песен показва, че без знака на страхопочитанието, срещата и общуването със света на духовното имат антиподни последствия.
„Веднъж [някой си Осман ага] пасял своите биволи покрай Тунджа. Заспал. Когато се събудил, тях ги нямало. Дълго се скитал да ги търси. Дори се страхувал, че някой ги е откраднал и ги е закарал на пазарите в Едрине (Одрин) или в Сърк-клиси (Лозенград). В диренето му помагало неговото момче. Един ден момчето му било над тепето [(върха)] при село Малък боялък (дн. с. Малко шарково), а бащата – на върха над село Войника. Бащата се провикнал: „Бака, бака” („Гледай, гледай”). В далечината момчето зърнало две точки и завикало към баща си: „Чал баба, чал баба!” („Свири тате, свири тате!”). Бащата засвирил със своята медна свирка. Дочули свирнята му към него полетели [биволите] Сакар и Абраш. Така биволите на Осман ага били намерени. От това малко събитие произлезли имената на трите съседни планини: Бакаджика, Чал баба и Сакар.”
Нищо в тази легенда не прилича на достоверно, освен връзката и идентичността в някогашното културно-административно значение на Бакаджишките и Дервентските възвишения (в случая наречени с името на един определен техен връх – Чал баба, на който също има свещен, лековит извор). Поради турско-лингвистичната основа на този разказ, Манастирските възвишения, със своя си свещен извор, спадат към понятието Сакар (използвано за име и на пустинята, която знаем като Сахара).