На 17 май 2015 година жители и гости на село Бояджик почетоха паметта на героите си пред паметника „Априлец”, издигнат в чест на Бояджишкото клане през 1876 г.
На тази историческа местност земята под краката ни е по-истинска и по-българска. Вече 139 години тя винаги тръпне и помни оня ден, в който с кръвта си я напоиха нашите предци от родното ни село Бояджик.
Тук на това място се говори трудно, гласът трепери, мъка задавя гърлото. Тук, на това паметно и свято място заловените от турците младежи били накарани да играят хоро. Пашата обявил, че ако му изиграят хубаво българско хоро, ще ги пощади. С надежда да се спасят, младите се съгласяват да играят. Гайдата засвирва и младежите започват да играят хоро, без да знаят, че това ще бъде тяхното последно хоро! Шефкет паша наблюдавал самодоволно, но яростта у него надделява, той дал знак и започва свистенето на ятаганите, непозволяващи никой да се пусне от хорото. Така на последните съсечени се налагало да играят върху мъртвите тела на свои близки роднини и съселяни. Гърчовете на агонизиращите младежи били съпроводени с гърмежи на пищови от турците, които от упор доубивали своите жертви.
Кървавото хоро е кулминацията на Бояджишката буна, всичко е опожарено, разрушено, разграбено. Тогава са излезли думите „Бояджишката яма никъде я няма.“
Според исторически анализи на чужди дипломати „никой, който не е видял лично последствията от изгореното село, не може да си представи колко страшно бедствие го е сполетяло.“
Седмица по-късно от околните села на Бояджик и от по-далеч започнало прибирането на оцелелите селяни у дома. Неописуема мъка сграбчвала живите, когато заварили опожарено родното си място. Навсякъде още димели пепелища от изгорени плевни и кирпичени къщи. По улиците все още стояли неприбрани трупове на убити мъже и осквернени девойки. Псета и птици подплашено скитали из дворовете, загубили надежда да намерят своите стопани. А живите не можели да повярват как са оцелели след този ад на жестокост и смърт. Цели фамилии били изчезнали, почти във всеки дом липсвали деца, жени и най-вече мъже, голямата част от които били убити или отвлечени от турския аскер……”
Тази трагична история за кървавото събитие, сполетяло нашите прадеди, говори колко непримирими, горди, непокорни и жертвоготовни са били бояджикчани.
Гост на честването беше Георги Георгиев - кмет на община „Тунджа”. След приветствените думи г-н Георгиев връчи грамоти и награди на участниците в Петия Общински конкурс „Българин да се наричам..”.
Елена Маджарова – кмет на село Бояджик благодари на младите хора от община „Тунджа” за платформата „С Тунджа в сърцето” и на ръководството на общината за финансирането на инициативата на НЧ „Джон Атанасов-1928” – „Памет българска”.
Патриотични песни бяха изпълнени от местната женска певческа група.
С едноминутно мълчание и падане на колене беше почетена саможертвата и паметта на стотиците знайни и незнайни герои на село Бояджик, загинали преди 139 години. Бяха поднесени цветя и венци пред светинята.
Героите на село Бояджик отдадоха своя живот и любов към Родината, и това ни прави горди, че сме техни потомци. Нека като феникс над селото ни свети тяхната звезда, която записа името на Бояджик в паметната летопис на България.
Поклон, дълбок поклон пред паметта на нашите герои!
Нели Хаджиева
секретар на читалище „Джон Атанасов“
с. Бояджик