Марксистки анализ на изборния трус, който промени България

На 21 април вие сте с мен Павел Иванов. Ако до вчера си мислехме, че познаваме правилата на политическото казино в България, днес трябва да изхвърлим старите карти в кофата за боклук. Днес въздухът мирише на озон след буря. Изборите, които се проведоха в неделя, не бяха просто поредното механично пускане на бюлетини. Те бяха тектонично разместване на пластовете – истинско политическо земетресение, което срина до основи прогнилата фасада на петгодишната ни институционална агония. С над 44% от гласовете и смазващо мнозинство в парламента, коалиция „Прогресивна България“ затвори страницата на безкрайните сглобки, на безплодните протести и на онези чиновнически служебни кабинети, които се бяха превърнали в единствения анемичен пулс на държавата.

Реалната химия на властта

Но нека не се поддаваме на заслепението от цифрите и числата. Във „Вариант“ не се интересуваме от аритметиката на процентите, а от реалната химия на властта и физиката на социалния натиск. Големият въпрос, който трябва да отекне във всеки български дом, не е просто колко спечели Радев, а защо това се случи точно сега. Как една фигура, която доскоро оперираше в ограничената сфера на президентския протокол, успя да разкъса веригите на партийната фрагментация? Как се случи така, че в един и същи глас се сляха разочарованият IT специалист от стъклените кули на София, стисканият работник от поточната линия в Пловдив и забравеният от Бога пенсионер в Северозапада?

Дисекция на феномена

Днес ще се опитаме да направим дисекция на този феномен, като оставим настрана либералните клишета и приложим острия скалпел на класовия анализ. Ще разберем защо системните партии се самозапалиха в собствената си некомпетентност и кой всъщност държи юздите на България от днес нататък. Това е краят на епохата на прехода и началото на един нов, макар и несигурен държавен капитализъм. За да проумеем чудото от 19 април, трябва да погледнем към икономическата база, която винаги определя идеологическата надстройка. България не беше просто в криза, тя беше в състояние на пълно биологично и социално изтощение.

Психологията на стабилността

Осем пъти българите бяха принуждавани да играят ролята на статисти в един театър на абсурда, където декорите се сменяха, но сценарият за ограбване на публичния ресурс оставаше един и същ. Първата тухла в новия възход на Радев беше психологията на стабилността. В свят, разкъсван от империалистически конфликти и икономическа анархия, обикновеният човек, българинът, престана да вярва в миража на идеалния демократ. Той престана да се вълнува от розовите обещания за реформи, които в превод винаги означават приватизация на печалбите и национализация на загубите. Избирателят потърси котва и Радев се превърна в тази котва – не като партиен функционер, а като символ на самата държава с главно Д.

Атака срещу неолибералната догма

Докато неговите опоненти се гърчеха в дребнави интриги за това кой ще седне на софрата, той говореше за връщането на държавата в живота на хората. Това беше директна атака срещу неолибералната догма, че държавата е лош стопанин. Втората причина за този резултат е фокусирането върху темите на стомаха. Опонентите на „Прогресивна България“ извършиха политическо самоубийство, като превърнаха кампанията си в ефимерен геополитически дебат. Те размахваха плашила – Изтока срещу Запада, цивилизационен избор, евроатлантически ценности – докато народът се чудеше как да плати сметките си.

Материалната база срещу идеологическата мъгла

Радев обаче предпочете реалността и, между другото, я прочете правилно. За човека в Монтана или Кърджали въпросът за суверенитета не е абстракция в Брюксел, а конкретната цена на хляба, цената на тока, цената на лекарствата. Радев говореше за енергийната бедност и за разпада на социалната тъкан, докато другите чертаеха въздушни кули. Това беше кампания на материалната база срещу идеологическата мъгла. Към това трябва да добавим и личния залог. В една система, в която политиците са свикнали да се крият зад партийни субсидии и колективна безотговорност, Радев скочи в калта. Напускането на президентския пост предсрочно му придаде ореол на решителност – акт, който в очите на масите изглеждаше като саможертва в името на общото благо.

Бунтът на класите

Ако се вгледаме по-дълбоко чрез марксисткия обектив, ще видим, че това не е просто популярност, а бунт на класите. Първо видяхме завръщането на „сините якички“. Радев успя да монополизира вота на индустриалния пролетариат – тези, които произвеждат реалната стойност в Стара Загора, Русе и Пловдив. За тях държавата е единственият щит срещу невидимата ръка на пазара, която ги задушава от десетилетия. Второ, видяхме разцепление в така наречената креативна класа. Онези, които либералната десница смяташе за свои „крепостни селяни“, се умориха от хаоса. Прагматизмът победи идеологията. Тези хора избраха реда, за да може бизнесът им да оцелее, дори ако цената е по-централизирана власт.

Класически бунапартизъм

И накрая – пенсионерите. Най-голямата и дисциплинирана класа, която видя в Радев гарант за социална сигурност в морето от инфлация. Това е класически бунапартизъм – когато елитите са толкова раздробени и импотентни, че не могат да управляват, обществото делегира цялата власт в ръцете на една фигура, която да застане над класовите борби и да въдвори ред с железен юмрук. Но всяко раждане е свързано с погребение. 19 април беше денят, в който традиционната социалистическа левица окончателно бе положена в гроба на историята. БСП не просто загуби гласове, тя загуби своята историческа мисия.

Политическо канибалство

Радев извърши перфектно политическо канибалство. Докато старата номенклатура се занимаваше с вътрешни чистки и съдебни битки за печата на партията, Радев изсмука самата есенция на лявата идея. Той предложи хибрид, който се оказа фатален за старата гвардия: радикално ляво в икономиката (държавен контрол и защита) и консервативно дясно в идентичността (национален суверенитет). Този коктейл парализира старата левица. Организационният срив беше логичен. Активистите по места предпочетоха влака-стрела на новата мощ пред това да потъват с пробития кораб на „Позитано“.

Новият социалпатриотизъм

Старата левица умря, за да се прероди в нов тип държавен социалпатриотизъм, който е много по-агресивен и решителен. Патриотизмът на Радев. Сега обаче идва най-трудната част – махмурлукът след триумфа. Румен Радев и неговото мнозинство са в позиция, която е колкото мечтана, толкова и прокълната. Първото изпитание е икономическият фронт. Държавният капитализъм, към който те се стремият, изисква колосални ресурси. Бюджет 2026 ще бъде моментът на истината.

Моментът на истината

Как ще се нахранят социалните очаквания на милиони, без да се срине финансовата архитектура? Ако инфлацията не бъде укротена и доходите не скочат в първите 100 дни, народната любов ще се превърне в народно проклятие по-бързо, отколкото Радев може да подпише указ. На второ място е международният натиск. Брюксел и Вашингтон няма да гледат безучастно на този суверенитет. Те ще притискат София по всеки възможен параграф, а Радев ще трябва да танцува по тънкото въже между прагматизма и изолацията.

Капанът на властта

Най-големият капан обаче е липсата на дежурен виновен. До вчера партиите се оправдаваха една с друга – със сглобки, с президента, с Борисов, с Пеевски. От днес нататък Радев е държавата. Всяка дупка по асфалта и всяко поскъпване на олиото ще се пишат на неговата сметка. Липсата на коалиционни партньори означава липса на изкупителни жертви. В крайна сметка на 19 април Румен Радев получи това, за което предупреждаваше от първия си ден на „Дондуков“ 2 – цялата власт.

Без право на оправдание

С абсолютно мнозинство и правителство без опозиционни спирачки, „Прогресивна България“ вече няма право на оправдание. Радев спечели битката срещу хаоса, но тепърва започва неговата война със субективната икономическа реалност. Той обеща стабилност и народът му я даде с пълни шепи. Но историята е безпощадна учителка и ни напомня, че границата между благотворния ред и задушаващия авторитаризъм е тънка като острие на бръснач. Дали ще видим истинска модернизация на производствените сили и справедливо разпределение на благата, или просто ще заменим едни корупционни елити с нова, още по-монолитна бюрокрация, преоблечена в патриотични одежди?