По мотивите на едно съдебно решение

Настъпваше Новата година, а той беше гладен. Всички кой-както може празнуваха или си мислеха че празнуват. След половин час небето щеше да засветлее от фойерверките, а той беше гладен. Малкото пари, които му дадоха, когато го пуснаха от Старозагорския затвор, свършиха преди седмица. Неочаквано бързо свършиха.

Не му беше за първи път след излизане от затвора да остава безпаричен. Всъщност не, като се замисли - всъщност се набавяше си пари, намираше, придобиваше... докато не го опандизеха пак. Опандизването вече не му правеше впечатление, пандизът му даваше сигурност някаква. Беше в центъра на водовъртежа на съществуването му, рано или късно го всмукваше пак. Беше неизбежно.

Но не и този път, твърдо беше решил да се протегне, да се вкопчи в нещо, да се влюби, да изобрети, ако трябва велосипеда, а се хване на работа. Не случайно беше и на Нова година... От понеделник - няма шега... Но беше гладен.

В къщичката на брат му в махалата, където се прибираше след поредния затворнически срок, нямаше никой и нищо. Бяха заминали още преди година в Германия. Първо сестрата замина - бяха я уредили нейни познати, сетне тя ги издърпа един по един. Но не и него, той отказа. Беше горд, обичаше си страната... От понеделник дори започваше работа, тук в една мебелна къща, всичко беше уговорено, но... Но беше гладен.

Глад. Обикновеният вечерен глад, който го караше да се почеса по главата и да се чуди дали да не се разходи до някой от приятелите. Но днес беше различно. Днес, в последната вечер на годината, за първи път от двадесет и две години беше взел решение. Истинско решение. От утре - работа. От утре - честен живот. От утре - край с воровщините, край с пандизите, край с цялата тая мизерия.

Махалата беше тиха. Хората или спяха, или се бяха скрили в къщите си да чакат полунощ. Някъде далече се чуваше музика, смях, звънтене на чаши. Нормални хора правиха нормални неща. А той... той беше гладен.

И тогава видя светлината.

Къщичка с разкошно осветен прозорец, сякаш някой беше забравил да спусне завесите. Може би са излезли да празнуват някъде, помисли си. Или просто са заспали пред телевизора, чакайки часовника да удари дванайсет.

Приближи се. Не за да краде - не, това беше в миналото. Просто от любопитство. Да види как живеят другите хора. Нормалните хора.

През прозореца видя нещо, което го накара да повярва в Провидението. Маса, подредена за празник. Но не банкетната подредба го порази първо - а храната. Хубава храна, топла храна, храна която сякаш някой беше оставил точно за него. Като знак. Като благословия за взетото решение.

Застина пред прозореца. Къщата беше тиха, празна. А на масата - не само храна. Банкноти. Странни банкноти с чужди лица. Телефон. Блестящ, нов айфон. И някакъв пулт, апарат, който изглеждаше професионален.

Сърцето му заби по-силно. Не от алчност - от удивление. От благоговение дори. Как иначе да си обясни това? В нощта, в която най-накрая е взел решение да се оправи, Господ му изпраща точно това, от което се нуждае. Храна за глада му. И нещо повече - възможност за добро начало.

"Това е знак", прошепна. "Знак, че решението ми е правилно."

Стъклото на прозореца изглеждаше толкова крехко. Толкова тънко. Само една малка преграда между него и Божията благодат. Една прозрачна преграда между стария и новия живот.

"Не е кражба", каза си на глас. "Това е дар. Божи дар за решението ми."

Взе тухлата, но ръката му не трепереше. Беше спокоен. Беше сигурен. Това беше предначертано. В последната вечер на стария живот Провидението му праща възможност за нов началь.

Стъклото се пръсна с мек звън. Като благословия, каза си той. Като одобрение отгоре.

Влезе вътре благоговейно. Първо взе хляба от масата, откъсна парче и го изяде бавно, с благодарност. После наложи в чинията и от другата храна. Яде спокойно, размишлявайки върху странните пътища на съдбата.

Чак когато се нахрани, погледна към останалото на масата. Парите, телефонът, пултът - всичко това беше бонус. Главното беше храната. Храната, която Господ му беше пратил като знак, че е на правилния път.

Взе останалото внимателно, с почит. Не като крадец - като човек, който получава заслужена награда. За решението си. За промяната, която предстоеше. Влезе вътре като в сън. Ръцете му се движеха сами, без да пита разума. Взе парите - чужди, странни банкноти с британски надписи. Взе телефона - по-тежък от всичко, което беше притежавал. Взе пулта - не знаеше дори как се казва, но изглеждаше скъпо.

В онзи момент не мислеше за стойността. Мислеше само, че няма да е гладен. Поне няколко дни няма да е гладен.

Излезе от къщата като сомнамбул. Прибра се в своята празна къщичка, скри нещата и се опита да заспи. Но не можеше. Не от страх - от странното чувство, че животът му току-што се е променил завинаги.

На другия ден продаде телефона на Илия от съседната улица за сто лева. Не питаше за произход, Илия никога не питаше. Сто лева - за него бяха цяло състояние.

Накупи храна. Права храна, не кравайчета от магазинчето. Месо, хляб, мляко. Яде с алчност на човек, който дълго време е бил гладен. После отиде да намери Христо, който обичаше да разменя валута. Показа му британските банкноти.

"Осемдесет лири", каза Христо. "Странни са малко, но изглеждат истински. Давам ти сто лева за тях и за пулта."

Сто лева. Още сто лева. Двеста лева общо. Повече отколкото беше виждал наведнъж от години.

Тази вечер се напи. Не от радост - от гняв. Гняв, че отново е направил това, което се беше заклел да не прави. Гняв, че е слаб. Гняв, че светът го е довел до там.

Но поне не беше гладен.

Събуди се два дни по-късно с главоболие и с усещането, че нещо не е наред. Започна да мисли за онова, което беше взел. Британски лири... Колко можеха да струват? Айфонът... нов айфон... Пултът...

Отиде до интернет клуба и си плати час компютър. Търсеше цени. Търсеше курсове. Търсеше истината, която вече подозираше.

Британската лира беше два лева и тридесет стотинки. Осемдесет лири... сто осемдесет лева само те. Айфон 11... четиристотин лева поне. Пултът... музикален пулт XENYX... триста лева.

Ръцете му затрепериха. Почти хиляда лева. Беше продал хиляда лева за двеста.

Седна тежко на стола. Двадесет и две кражби в живота си. Двадесет и две кражби за грошове, за дрънкулки, за стари телевизори и сървшени телефони. И точно когато най-накрая се натъква на истинското нещо, го продава за нищо.

Но не това беше най-страшното. Най-страшното беше, че в онзи момент, когато четеше цените, чу познатия звук на стъпки по стълбите на интернет клуба. Познати стъпки. Полицейски стъпки.

Обърна се и видя познато лице. Инспектор Димитров. Старият му познат от досиетата.

"Здравей, Б.Х.", каза полицаят. "Дълго време не сме се виждали."

И тогава разбра. Разбра, че най-голямата му кражба ще бъде и последната. Разбра, че съдбата му е изиграла най-жестокия номер от всички.

Дала му е всичко, за което е мечтал. И го е отнела в същия момент.

Сега, седейки в съдебната зала и слушайки присъдата си – две години строг режим – Б.Х. размишляваше над иронията на съдбата. Цял живот беше крал дреболии от богатите и беше се измъквал. Но в момента, в който най-накрая намери истинско богатство сред бедните, го хванаха.

Съдията четеше мотивите с монотонен глас, но Б.Х. не слушаше. Мислеше си за ромската махала, за осветената къща, за британските лири и за това как най-голямата му удача се превърна в най-голямата му беда.

Когато излизаше от съдебната зала, придружен от охраната, Б.Х. чу как някой шепне: "Ето го – крадецът, който ограби ромите." Усмихна се с горчивина. Ако знаеха истината – че ромите са по-богати от всички, от които е крал до сега.

Но най-истинската ирония беше друга. В нощта на 31 декември 2024 г., когато цялата страна се молеше за късмет в новата година, Б.Х. най-накрая получи своя шанс. Проблемът беше, че не разбра какво му се случва, докато не стана твърде късно.

Такъв е животът, скъпи читателю. Понякога ни дава точно това, за което мечтаем, но в момент, когато не можем да го оценим. А понякога най-голямата ни удача се оказва най-голямата ни беда.

Б.Х. сега има две години да размишлява над това. Две години, за да разбере, че в нощта на Нова година съдбата му е изиграла най-жестокия си номер – дала му е всичко, за което е мечтал, и го е отнела в същия момент.

Ала това, скъпи мои, е друга история, която ще разкажа друг път.