След празника на българската азбука
денят е бронзов, нечетлив и ням.
Ще завали и капките ще гукат
като гугутки, кацнали на храм.

По-тъжно е, отколкото си мислех –
венците пак са същите венци,
но техните очи широколистни
са пълни със сълзите на светци.

След речите за памет и признателност,
след дългите заучени слова
дъждът е като Божи пратеник,
като светена Божия вода.

Едва ли облакът разбира свойта мисия,
едва ли подозира, че така
той не вали, ами полека пише
с красива и живителна ръка.

Тук става нещо, но какво – не зная.
И затова аз с книжен дъждобран
излизам под дъжда и съм замаян,
и се надявам да не бъда сам.

Николай Милчев