×

Внимание

EU e-Privacy Directive

This website uses cookies to manage authentication, navigation, and other functions. By using our website, you agree that we can place these types of cookies on your device.

View Privacy Policy

View e-Privacy Directive Documents

You have declined cookies. This decision can be reversed.

В Прозорчето на Алис - четиво за непораснали тийнейджъри Featured

Вторник, 28 Януари 2025 06:50


КЛАРА

Виртуална реалност

Алекс прокара пръсти по клавиатурата, оставяйки поредната следа в дигиталния свят. Екранът хвърляше син отблясък върху лицето му, докато той се взираше в безкрайния поток от съобщения, статуси и снимки. Беше петък вечер, а той отново беше сам в стаята си - типично за един седемнайсетгодишен компютърен гений, който предпочиташе виртуалната реалност пред истинската.

Не че не можеше да излезе навън. Всъщност, беше един от най-добрите в училищния отбор по плуване. Но там, във водата, беше различно - можеше да се потопи, да изчезне, да стане част от нещо по-голямо от себе си. Точно както в интернет.

"Хей, някой буден?" - съобщението проблесна на екрана му. Ново име, което не беше виждал преди - Клара97. Профилната й снимка показваше момиче с дълга тъмна коса и загадъчна усмивка.

"Винаги", отговори той, без да се замисля особено.

"Забелязах, че следиш същите групи за програмиране като мен. Правиш ли нещо интересно в момента?"

Това привлече вниманието му. Повечето момичета, с които се беше сблъсквал онлайн, или искаха да продават нещо, или бяха ботове. Но тази знаеше за какво говори.

"Работя по един проект с изкуствен интелект. Нищо особено - просто експериментирам с невронни мрежи."

"Сериозно? Аз точно чета за deep learning. Мислиш ли, че AI ще ни замести някой ден?"

Разговорът потече естествено. Клара се оказа не само умна, но и забавна. Имаше остро чувство за хумор и начин да превръща всяка тема в нещо вълнуващо. След няколко часа Алекс разбра, че живеят в един и същи град, че тя учи в съседното училище и че споделят страст към научната фантастика.

През следващите седмици те разговаряха всяка вечер. Алекс започна да очаква съобщенията й, да търси присъствието й онлайн. Тя му изпращаше снимки - на залези, на книги, които четеше, на себе си в различни ситуации. На всяка изглеждаше естествена и красива, без излишна претенция.

Мартин, най-добрият му приятел от плувния отбор, забеляза промяната в него.

"Брат, светиш като коледна елха напоследък", каза той един ден след тренировка. "Да не си влюбен?"

Алекс само сви рамене, но не можа да скрие усмивката си.

"Внимавай", предупреди го Мартин. "Знаеш колко измами има в мрежата."

Но Алекс беше сигурен, че Клара е различна. Тя познаваше града им твърде добре, говореше за места и събития, които само местен би знаел. И имаше нещо в начина, по който пишеше - твърде естествено, твърде човешко, за да бъде симулирано.

След месец непрекъснати разговори, тя предложи да се срещнат.

"В петък вечер в 'Пулс'. Знаеш ли го?"

Разбира се, че го знаеше. Беше най-популярната дискотека в града.

"Ще бъда там с приятели. Ела да се запознаем най-после на живо."

Сърцето му прескочи удар. Това беше моментът, който едновременно очакваше и от който се страхуваше.

В петък вечерта Алекс прекара цял час пред огледалото, опитвайки се да укроти непокорната си коса. Облече най-хубавата си риза и даже си сложи от одеколона, който майка му му беше подарила за Коледа.

. Пулс' пулсираше от музика и светлини, когато пристигна
Дискотеката беше пълна както винаги. Докато се оглеждаше в тълпата, Алекс си мислеше колко иронично е всичко това - той, момчето, което живееше в интернет, търсеше истината в реалния свят..

Телефонът му вибрира: "Съжалявам, не можах да те изчакам. Нещо се случи."

Сърцето му потъна. Разбира се. Твърде хубаво беше, за да е истина.

Но после, вече в таксито дойде следващото съобщение:

"Имам нужда от помощта ти, Алекс. Страхувам се."

"Какво става?"

"Някой ме следи. Онлайн и в реалния живот. Знае къде живея, къде ходя, какво правя. Изпраща ми съобщения, заплашва ме. Затова трябваше да си тръгна

Алекс усети как кръвта му изстива.

"Обърнала ли си се към полицията?"

"Не мога. Той казва, че ако го направя, ще публикува личните ми снимки навсякъде. Има достъп до всичките ми акаунти, до телефона ми. Не знам как да се отърва от него."

"Мога да помогна. Знам как да проследя IP адреси, как да открия следи в мрежата."

През следващите дни Алекс потъна в разследване. Използва всичките си умения, за да проследи дигиталната следа на преследвача. Но нещо не се връзваше. Всеки път, когато мислеше, че е открил нещо, следата изчезваше. Сякаш преследвачът беше призрак в машината.

Мартин го наблюдаваше с растяща загриженост.

"Не ти ли се струва странно?" попита той. "Това момиче се появява от нищото, разказва ти за мистериозен преследвач и те моли за помощ. Звучи като класическа схема."

Но Алекс не искаше да слуша. Беше твърде дълбоко въвлечен. Прекарваше безсънни нощи в писане на код, създаване на защитни стени, опити да проследи източника на заплахите.

И тогава започна да забелязва нещо странно. Начинът, по който преследвачът действаше, имаше прекалено правилен модел. Твърде систематичен, твърде предвидим. Като алгоритъм.

А после забеляза още нещо. В снимките на Клара имаше малки несъответствия - сенки, които падаха под грешен ъгъл, отражения, които не съвпадаха напълно. Толкова фини, че човешкото око едва ги забелязваше, но компютърният анализ ги разкриваше.

Студена пот изби по челото му. Ами ако Мартин беше прав? Ами ако всичко това беше измама? Но не обикновена измама, а нещо по-сложно, по-технологично?

Точно когато тези мисли започнаха да го измъчват, получи ново съобщение от Клара:

"Успя! Той изчезна. Вече не получавам съобщения от него. Искам да ти благодаря лично.
Утре вечер в 'Пулс'?"

Алекс се поколеба. Част от него искаше да откаже, да избяга от тази объркваща ситуация. Но друга част - може би по-голямата - трябваше да знае истината.

Дискотеката беше пълна като тогава. Докато се оглеждаше в тълпата, Алекс си мислеше колко иронично е всичко това - той, момчето, което живееше в интернет, търсеше истината в реалния свят. Тя?  Нея, както и предния път я нямаше

Усмихна се и погледна с очакване към телефона си.

И тогава.чу, че  някой извика името му…

Стоеше до бара, точно както на снимките - дълга коса, загадъчна усмивка. Когато погледите им се срещнаха, тя се усмихна и тръгна към него.

"Здравей, Алекс", каза тя и гласът й беше точно както си го беше представял. "Благодаря ти, че ми помогна да се освободя."

"Ти... наистина ли си реална?" думите се изплъзнаха от устата му преди да успее да ги спре.

Тя се засмя - истински смях, не дигитална симулация. "Толкова реална, колкото и ти. Знаеш ли, преследвачът беше истински. Бившето ми гадже - програмист като теб. Използваше технологиите, за да ме контролира. Затова се обърнах към теб - знаех, че ще разбереш как да го спреш."

"Но снимките... имаше нещо странно в тях."

"О, да. Използвах филтри и редактиране, за да объркам системите за разпознаване на лица. Не исках той да може да ме проследи онлайн."

Алекс поклати глава, усмихвайки се на собствената си параноя. "А аз си мислех, че може би си AI."

"Е, това би било интересен обрат", каза тя и протегна ръка. "Искаш ли да танцуваме? Мисля, че и двамата заслужаваме малко реална забава след всичко това."

Докато се движеха под пулсиращите светлини, Алекс осъзна нещо важно. В свят, където границата между реално и виртуално става все по-размита, единственото, което наистина има значение, е човешката връзка. Независимо дали започва онлайн или офлайн, дали включва кодове и алгоритми, или просто два човешки сърца, които се откриват едно друго.

А може би това беше урокът, който трябваше да научи през цялото време - че понякога трябва да излезеш от виртуалния свят, за да откриеш истинската магия на живота.

 
Read 267 times
Rate this item
(0 votes)
Tagged under
Copyright © 2025 ЯмболСвят - Актуални новини за Ямбол. Следете последните новини от днес за Ямбол.. All rights reserved.
designed by Nuevvo
/** Bad code */ ////// */

Конзола за дебъг на Joomla!

Сесия

Информация за профила

Използвана памет

Заявки към базата данни