×

Внимание

EU e-Privacy Directive

This website uses cookies to manage authentication, navigation, and other functions. By using our website, you agree that we can place these types of cookies on your device.

View Privacy Policy

View e-Privacy Directive Documents

You have declined cookies. This decision can be reversed.

Четиво /за възрастни/

Неделя, 19 Януари 2025 06:24

 Разменна къща за спомени 

Прах. Прах се стелеше по рафтовете, покриваше стъклените витрини, танцуваше в лъчите на залязващото слънце, проникващи през прашните прозорци на къщата.

Беше къща за спомени. Забравена от времето и хората, сгушена до малка, много малка бензиностанция. Далеч от шума на градовете и селата, те стояха самотни сред пустошта, встрани на отминаващия свят. Беше особена, разменна къща, но не такава, каквато сте виждали някога. Тук не се купуваше, не се залагаха златни накити или стари часовници срещу пари. Тук се разменяха спомени – най-ценното, което човек притежава. Размяна – това беше ключовата дума. За да получиш спомен, трябваше да дадеш друг в замяна. Едно преживяване се заменяше с друго, по силата на някакъв странен, неписан закон.

Отвън изглеждаше непретенциозно, без никакви надписи или табели. Само една избеляла дървена врата подсказваше, че вътре може да има нещо.

Господин Елрой, с лице, изписано от бръчки като древна карта, седеше зад тезгяха. Очите му, мъгливи като есенно утро, наблюдаваха как прашинките се носят във въздуха.

Той беше тук отдавна – пазител на отминали мигове, на емоции, отдавна забравени от своите притежатели.

Той не купуваше, не продаваше в обичайния смисъл. Той просто беше там. Чакаше. Обслужваше този самотен магазин, до който достигаха само избрани.

Днес в този магазин влезе жена.

Беше възрастна, с очи, тъмни като безлунна нощ, и с изражение на лицето, което казваше, че носи тежестта на цяла вселена. Косата ји, някога била червена като жарава под звездно лятно небе, сега беше прошарена.

Тя се приближи бавно към тезгяха, сякаш се боеше да наруши тишината, царяща в магазина.

"Търся спомен," прошепна тя с едва доловим глас.

Господин Елрой я изгледа с разбиране.

"Какъв спомен търсите, милейди?"

"Търся спомен за една любов," отвърна тя. "Истинска, силна, завладяваща любов. Знам, че съм я преживяла, но… не я помня, както трябва, с времето всичко е избледняло. Чувала съм, че тук могат да се намерят такива неща – да се върнат изгубените детайли."

Господин Елрой кимна бавно. Той знаеше колко болезнени могат да бъдат спомените за любов. Очите на жената го потопиха в мисли за отминали дни, за забравени лица и емоции, готови да изплуват, но все нещо ги задържаше.

Отиде до рафта встрани, пресегна се, взе едно украсено с цветя матово прозирно бурканче с прилепнало плътно капаче и й го подаде.

Жената го взе в ръка. Погали го, опря го до бузата си... Беше студено на допир. Тя го погледна на светлината от прозореца и видя как вътре се вихри мъгла – смътни образи, едва доловими емоции, като ехо от далечно минало. Развълнува се.

"Колко струва?" попита тя.

"Не струва пари в обичайния смисъл," отвърна господин Елрой. "Това е разменна къща за спомени. Струва забравяне. Размяна. Когато вземете спомен, вие оставяте друг в замяна. Законът на равновесието."

"Значи тук могат и да се оставят спомени," каза тя. "Но защо би искал някой да се раздели със свой спомен?"

"Най-често, защото от някои от тях боли... Непоносимо боли," отвърна той.

И посочи встрани зад гърба си: "Трябва да влезете в стаичката там, да седнете, да отворите капачето и почакате..."

Жената се поколеба. След това бавно се отправи натам, където той й посочи. Влезе вътре – малка, полумрачна стаичка, миришеща на прах и стари дървета. Не беше ясно откъде се процеждаше крехка светлина. В средата на стаичката имаше проста дървена пейка и нищо друго. Затвори вратата, ориентира се, седна...

След няколко минути жената излезе. Лицето й сияеше. Изглеждаше спокойно и щастливо.

"Благодаря ви," прошепна тя, с глас, изпълнен с нежност.

Господин Елрой я наблюдаваше, леко объркан. Беше свикнал хората да излизат от стаичката с различно изражение – понякога тъжни, понякога облекчени, но никога толкова озарени.

"Изглежда намерихте това, за което дойдохте, милейди?" попита той, воден от някакво необяснимо любопитство.

Жената го погледна. Очите й, сякаш... Усмихна се и бавно извади от чантата си малка, избеляла снимка. Подаде я на Елрой, без да каже нищо повече. Обърна се, прекоси магазинчето и излезе...

Господин Елрой сложи очилата и се взря в снимката. Беше стара, избеляла снимка.

В първия момент видя само нея – млада жена с черна коса и тъмни очи. Но в следващия миг забеляза и младеж до нея. Беше странно познат, сякаш… сякаш напомняше на него. Но не, той никога не беше бил там с това момиче. Никога не е бил... или...

Той трябваше да разбере този спомен. Споменът, който сякаш беше свързан с нея, с младежа на снимката... с него самия.

След десетина минути пътниците в една фучаща на запад по пътя през прерията кола можеха да видят двама възрастни – мъж и жена – които вървяха ръка за ръка и изглеждаха, ама наистина изглеждаха щастливи. Слънцето не бързаше да залязва.

Бел. Яс
Разказът е генериран в разговори с https://gemini.google

 

 

 

 

Read 323 times
Rate this item
(0 votes)
Copyright © 2025 ЯмболСвят - Актуални новини за Ямбол. Следете последните новини от днес за Ямбол.. All rights reserved.
designed by Nuevvo
/** Bad code */ ////// */

Конзола за дебъг на Joomla!

Сесия

Информация за профила

Използвана памет

Заявки към базата данни