Поколението Z ...От "Колко си хубава...!" в "Оборотна си"
Родени сме в звездна нощ на хиляди надежди. С имената ни, изписани по страниците на безброй хартиени мечти. Ние, осветяващи пътя на новото хилядолетие, трябваше да бъдем децата на обещания друг свят. Но безтегловността на времето, в която охотно заживяхме след това, ни превърна в циници, люлеещи се в мътната пяна на лекия живот, опитващи се непрестанно да избягат от генетичната си предразположеност към самотата.
И в илюзорното бягство от самите себе си допуснахме непростими грешки. Объркахме свободата с телевизионен салам. Богатството – с тениска на Филип Плейн. Успеха – с виртуални сини палци.
Но вярвам, че историята ще бъде снизходителна. Тя все някак ще намери сила, мастило и памет да ни прости.
Ала с летописите на нашата мигновеност всемирът ще започне да се олюлява. Отначало – неусетно, а после пукнатините на илюзиите ще превърнат историята ни в прах.
Защото Gen Z е поколението, което презира любовта. И което най-неистово копнее за нея. Разбира се, никога няма да го признаем, не бихме могли. Понеже, ако го сторим, ще трябва да се изправим пред страшната истина, че там – някъде по пътя, където Елизабет Бенет се превърна в Кари Брадшоу, а „Колко си хубава!...“ – в „Оборотна си“, нещо безвъзвратно се обърка.
Започнахме да презираме любовта, защото никой не ни научи как да оставаме. Не можаха да ни научат майките, изгубили младостта си в мълчанието на несбъднатото щастие. Не можаха да ни научат и бащите с уморени очи, вечно вперени в лятото на онази първа и може би последна любов. Не можа да ни научи и светът със своя ненаситен глад за недостижимото още, още, още…
Затова нямахме избор. Трябваше да превърнем любовта в непотребност; в жалко клише, оставено да мъждука единствено в самотния полумрак между книгите, които вече никой не чете – някъде в тишината между Фицджералд и Маркес.
И някак, без да усетим как стана това, превърнахме трептящите от нежност писма на миналото в лаконични текстови съобщения. Безкрайните разходки в топлите нощи на лятото – в неангажиращи апероли във „Фарго“. Уязвимата откровеност на първата целувка – в селфи с кучешки ушички.
Вековното търпение на майките роди хроничната незадоволеност на дъщерите. Тихото недоволство на бащите роди безсърдечието на синовете. Превърнахме се в отломки от грешки, които никога не сме допускали; в парченца от мечти, които никога не са били наши.
Откровеността ни задължава да кажем обаче, че под омразата, която всеки себеуважаващ се човек е длъжен да изпитва към „Безсъници в Сиатъл“, „Тетрадката“ и разбира се, „Титаник“; под повърхността и на задължителния нервен присмех, който обикновено съпътства тези и подобни заглавия, стои вроденият ни, всепоглъщащ копнеж да бъдем обичани. Да принадлежим.
Да бъдем повече от харесано „стори“ в Instagram. Повече от съвкупление в тоалетните на „Сикретс“. Повече от фолк балада на татуиран съвременен Отело, затруднен от многообразието на лесно достъпни полови органи.
И може би да бъдем вечност. Да бъдем среднощен танц по студените плочки на кухнята. Да бъдем последното парче торта, храбро бранено от стражите на волята и всеотдайната обич. Да бъдем нежно рамо за най-блажения сън, идващ неканен винаги точно в първите двайсет минути на филма.
И ако сме много, много големи късметлии, може би един ден най-сетне ще спрем да живеем в плитчините на безвремието, в мигновеността на сезонните обещания и в самозаблудата, че не вярваме в любовта.
И всичко, което ни е необходимо, е точно време, точно място. И може би един жълт чадър.
Габриела Дамянова
https://www.facebook.com/profile.php?id=100084942406439