Но где сте вий? Къде са ваште дни?
Защо под свода вече не звъни
гласът на вашата любима песен:
жени и вино, вино и жени!
С жени красиви само можеш да кажеш, че живееш в рай,
и чаша пурпурна когато пред устните ти засияй.
Жени и вино! Мигар трябва, ако поне си с малко ум,
от тях да бягаш и да чакаш единствения земен край?
Да се поддаваш на тъгата си — е грях. Не влизай в тази пустош,
додето не прелистиш книгата на всички погледи и устни.
Живей сред радостта и влюбено наливай пламналата чаша:
преди мига да хванеш здравата — мисли го вече за изпуснат.
От всички, дето по реда си приеха кротко свойта смърт,
поне един дали намери спасение, обратен път?
Живей, целувай, пий до дъно в минутата на кръстопътя,
че няма връщане и няма ей тези радости отвъд.
И предразсъдъци. И догми. А нашият живот е прост:
защо ли искат да поставят земята върху мъртва ос!
Творци на вкаменени норми… Ти пий до дъно, а на тях,
там, за безплодните им мисли, дай сухия и кисел грозд.
Пий! Мъката на твоя ден навред е вездесъща.
Върти се шеметен светът по орбита могъща.
Все някога прахът ни свят ще се превърне в тухли
и някой сиромах от тях ще си направи къща.
Уви, не е безкрайно дълго на дните бялото платно,
да преживееш без любима и вино — грях е страшен, но
защо ли за света да мислим дали е стар, или е млад:
щом трябва да умрем — не е ли за всички всичко все едно.
Горчив или пък сладък — кратък за нас остава тоя свят.
Умреш ли — няма капка смисъл, че бил си в Балх или в Багдад.
Пий вино, че след теб и мен безкрайно сърпа на луната
ще мре и пак ще се възражда по своя вечен кръговрат.
За виното съм туй, което върбата е за ручей чист —
и дълго пие моя корен от скъпия поток златист.
Тъй бог е наредил. Навярно той нещо имал е пред вид,
и спрял да пия — ще узнае какъв съм глупав атеист.
Но где сте вий? Къде са ваште дни?
Защо под свода вече не звъни
гласът на вашата любима песен:
жени и вино, вино и жени!