На зимата в разрошения мрак,
когато най не й се вижда краят,
със купчинка от вчерашния сняг
едно човече някой си изваял.

От репички му сложил две очи,
носле от морков, вирнато нагоре –
стои си и наперено мълчи,
и сякаш ей сега ще проговори.

На сутринта – какъв красив обрат:
развеселен от снежното човече,
усмихна се настръхналият свят
и зимните си кожи разсъблече.

Настана глъч и звън. И снежен прах
превърна всичко в приказна фъртуна.
Животът прихна три пъти от смях
и всеки смъртен обично целуна.

Страхотна зима! Чак до пролетта,
до първото напъпило кокиче
с човечето от сняг светът летя
и всъщност се научи да обича.

Той вече знае: в своя делник сив,
на страх и на съмнения обречен,
какво му трябва, за да е щастлив –
една усмивка. И едно човече...

Ники Комедвенска

