Велики петък е най-тъжният, най-тежкият ден за Божия син. Той бива разпитван, вина Му вменили, а Пилат, пoдстрекан от тълпата, която ревяла "Разпни Го", му издал тежка присъда (вж. глави Мат. 26, 27, Марк 14, 15, Лук. 22, 23, Иоан 18). В този ден Иисус претърпял безброй поругания, мъки, неимоверни страдания. Това е денят, в който разпънали на кръст невинния Агнец - "изтезаван за нашите беззакония и мъчен за нашите грехове", принесен в жертва за греховете на цялото човечество. Раздрало се небето и земята, слънцето скрило лика си, тъмнина надвиснала над Голгота.
Черен, мрачен, потресаващ е деня, в който Божият Син умрял, разпънат на кръст като най-позорен разбойник. На Велики петък бил погребан в каменен саркофаг в пещера, пред която властите оставили стража и огромен камък на входа. На този ден в храмовете е Неговото опело.
Неслучайно именно в този ден от Страстната седмица постът е особено строг: Църквата повелява тогава да не се яде, нито нещо да се пие (дори вода). А народът казва, че на Велики петък и пиле не пее и гнездо не вие. Всяко дихание страда заедно с Богочовека, съпричастно е на неговата смърт и погребение. В петък никой не подхваща каквато и да е работа.
Петък сутринта преди началото на службата, в средата на храма се издига ''гробът'' Христов, украсен с цветя, а на престола се поставя Плащаницaта- платът, с който е завито тялото Христово след свалянето му от кръста. Тя представлява парче плат, на което е извезан образът на положения в гроба Спасител. Върху плащаницата се поставят Евангелието, Кръстът и много цветя.
Християните идват в храма и носят цветя така, както се отива на погребение на близък и скъп човек. Пристъпват с молитва към издигнатия гроб на Христос и благоговейно се покланят на изображението. Целуват последователно Христовото Тяло извезано на плащаницата, Евангелието и Кръста и полагат цветята. След това се навеждат и преминават под издигнатото място. По този начин изразяваме нашето преклонение, смирение и скръб пред гроба Господен, но също и благодарност за изкуплението което ни дари Спасителят. После отново се покланяме пред издигнатия голям Кръст, изображението на св. Богородица и св. Йоан Богослов и ги целуваме.
Свещеникът ни дава цвете за благословение и духовна утеха символ на надеждата и вярата, че още малко и гроба ще остане празен и Христос ще Възкръсне. Отнасяме цветето в дома си и го поставяме над иконите, за да ни напомня, че очакваме великия ден.
От горенаписаното става ясно, че извършваме всички тези действия в храма не от суетна вяра за здраве, късмет, а още по-малко за прощаване на греховете - те могат да бъдат простени еднствено в тайнството Покаяние, Изповед, - а водени от чиста и силна вяра се покланяме на Христовия гроб.
Протойерей Дончо Александров, 2010 година
Господ наш Иисус Христос, бидейки безгрешен, не е бил подчинен на смъртта, защото смъртта влиза в света чрез смъртта. Той умира, претърпявайки смърт за нас, и Самия Себе си принасяйки в жертва на Отца за нас. Защото пред Него, пред Отца, ние сме съгрешили и трябва Той да приеме откуп за нас и по този начин да се освободим от осъждението; защото кръвта на Господа е принесена на като на тиранин. И така смъртта идва, и поглъщайки телесната примамка, е уловена на въдицата на божествеността; вкусвайки безгрешното и животворящо тяло, загива и връща обратно всички, които някога е била погълнала. Защото подобно на тъмата се унищожава от идването на светлината, така и тлението чрез съприкосновяването с живота е прогонено и за всички се ражда живот, а за погубителя - гибел.
Макар и Христос и да умря като човек и Неговата свята душа да беше разделена от непорочното тяло, но божествеността остана неотделена от едното и другото, т.е. от душата и тялото и даже при такива обстоятелства единната Ипостас не се разделя на две ипостаси, защото и тялото и душата в едно и също време - от началото са имали битие в Ипостаса на Словото и макар по време на смъртта да са били разделени едно от друго, всяко от тях е останало, имайки едната Ипостас на Словото. Затова единната Ипостас на Словото е била Ипостас както на Словото, така и на душата, така и на тялото; защото никога нито душата, нито тялото не са получавали Ипостас отделна от тази на Словото, но винаги е съществувала единната Ипостас на Словото и никога не са били две. Затова Христовата Ипостас винаги е била една. Защото макар и по място душата да е била отделена от тялото, то по ипостас тя е била съединена с него чрез Словото.