120 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА СЕРГЕЙ ЕСЕНИН

Ти не ме обичаш ,не  ме жалиш, може би съм малко некрасив?
И от страст примряла, ти ме галиш,свела погледа си мълчалив.

Аз към теб не съм ни груб, ни нежен,
скъпа моя, с чувствено сърце.
Разкажи ми за мъжете прежни.
Коклко устни помниш? И ръце?

Знам, това са сенки, отлетели,
без да те възпламенят поне.
Много колене са те люлели,
а сега – и моите колене.

Нека някой друг да търсят вечно
тез очи, замрежени от страст,
а потънал в скъпата далечност,
всъщност малко те обичам аз.

Тая връзка, лека и нетрайна,
не зови съдба за теб и мен.
Както срещата ни бе случайна,
тъй ще си отида някой ден.

И по своя път нелек и мрачен
Ще поемеш пак, но запомни –
нецелуваните не закачай,
необичаните не мами.

И когато в уличката нощна
за любов друг някой ти шепти,
може там и аз да се разхождам
и тогава ще ме видиш ти.

Скрила се под неговото рамо,
с лек поклон във тоя късен час
”Добър вечер!” – ще ми кажеш само,
“Добър вечер, мис” – ще кажа аз.

И не ще ме нищо в теб привлича,
и не ще се натъжа дори.
Който е обичал – не обича,
Който е угаснал- не гори.

****

Месецът небето с рог раздира
и се къпе в синкавия здрач.
Никой тази вечер не разбира
за какво е жеравния плач.
Тази вечер втурната по склона
тя се спря над залива смълчан.
Косъмчета златни от хитона
пръсна с белоснежната си длан.
Тя се вгледа вдън водата ясна
тя приседна и глава склони.
Полски цвят в очите й погасна
както гаснат блатни светлини.
Тя отплува тръгна си отмина
в утринната мътна синева.
И зад хълмовете месечина
отдалеч й кимаше с глава .

 

Силен е животът – очарова
Или пък ни мами с вещина,
Все едно : ръката му сурова
Пише съдбоносни писмена.
Но притворя ли очи, веднага
Мислено си казвам:”Не тъжи,
Той ни мами, ала често влага и
утеха в своите лъжи.
Обърни лице и по луната
Разгадавай своя земен дял,
Успокой си, смъртнико , душата,
Всички чужди истини презрял.”
Искам в люляковите пожари
Трезво да премисля своя път.
Ще ни лъжат ветренни другари
И жените ще ни изменят.
Нека ме ласкаят снежно слово,
Нека ме одумват с лют език –
Свикнал съм на всичко и отново
Няма да се жаля нито миг.
Моята душа трепери вече
На звездите в блясъка студен.
Който ми е свиден – се отрече,
И забрави – който беше с мен.
Все едно, посрещан с неохота,
Мен ме радва ясната зора
И съм благодарен на живота,
Че земя такава ми избра.