ШЕСТИ РАЗКАЗ
ЛАПЛАНДКАТА И ФИНЛАНДКАТА
Те спряха пред една малка бедна колиба. Покривът й се спущаше чак до земята, а вратата й беше толкова ниска, че човек трябваше да пълзи, за да мине през нея. В тая къща нямаше никого освен една стара лапландка, която вареше супа при светлината на лоена лампа. Северният елен й разказа цялата история на Герда, но преди това разказа своята история, защото мислеше, че тя е много по-важна. Герда пък бе дотолкова измръзнала, че не можа да промълви нито дума.
— Ах, вие, горките! — рече лапландката. — Вие имате още много да пътувате. До Финландия има повече от сто мили път. Там се намира летният палат на Снежната царица, там тя пали всяка вечер бенгалски огньове. Аз ще напиша няколко думи върху сушена кожа, защото нямам хартия, и финландката, която живее по ония места, ще ви каже какво да правите.
Когато Герда се постопли и утоли глада и жаждата си, лапландката написа няколко думи върху една суха рибена кожа и като каза на момичето да я пази добре, привърза го отново за гърба на елена и еленът изскочи навън. „Хръст! Хръст! Хръст!“ — носеше се из въздуха. Цяла нощ върху небето пламтеше чудното северно сияние. Най-сетне те пристигнаха във Финландия и похлопаха на комина на финландката, защото тя нямаше врата на колибата си.
В нейното жилище беше толкова горещо, че жената седеше почти съблечена. Тя свали набързо дрехите, ръкавиците и обувките на малката Герда, за да не й бъде много топло, после сложи късче лед върху главата на елена и започна да чете това, което бе написано на рибената кожа. Три пъти прочете тя писмото на лапландката и го научи наизуст, сетне пусна рибената кожа в котлето със супата, защото кожата можеше още да се яде, а пък финландката не обичаше нищо да хвърля.
Сега еленът й разказа най-напред своята история, а после историята на малката Герда. Финландката мигаше с умните си очички, но не казваше нито дума.
— Ти си много умна жена — рече еленът. — Аз зная, че ти можеш да вържеш всички ветрове на света на една нишка. Когато морякът развърже един възел, духва попътен вятър, ако развърже втория, вятърът става по-силен, а развърже ли третия и четвъртия възел, тогава се дига такава буря, че дърветата в гората се изскубват из корен. Не можеш ли да дадеш на това малко момиче такова питие, от което то да получи сила за дванайсет юнака, та да отиде при Снежната царица.
— Сила за дванайсет юнака? — каза финландката. — Каква полза от това.
И тя отиде при окачената на стената полица, сне оттам една голяма навита кожа и я разгърна. Върху кожата бяха написани някакви чудни букви, финландката ги зачете, а от челото й потекоха едри капки пот.
Но еленът започна да я моли отново и малката Герда я погледна с такива тъжни, по-мътени от сълзи очи, че жената примига а, изправи се на нозете си и заведе елена в ъгъла, гдето му сложи късче пресен лед на челото и му пришепна:
— Вярно е, че малкият Кай се намира още при Снежната царица и се чувствува там много добре. Той си мисли, че на света няма по-хубаво място от нейния палат. А причината за туй са само две стъклени зрънца, които са попаднали в окото и в сърцето му. Докато те не бъдат извадени, той не ще може да стане като другите и Снежната царица ще има винаги власт над него.
— Но ти не можеш ли да дадеш на Герда нещо такова, което би унищожило властта на Снежната царица?
— Аз не мога да й дам по-голяма сила от тая, която тя вече има. Не виждаш ли колко голяма е нейната сила? Не виждаш ли как й слугуват и хора, и животни, как тя е пре-бродила боса целия свят? Ние не можем да й дадем сила: тая сила се крие в нейното мило и невинно детско сърце. Ако Герда сама не стигне до Снежната царица и не извади стъклените зрънца от окото и сърцето на Кай, тогава и ние не ще можем да й помогнем. На две мили оттук започва градината на Снежната царица. Отнеси там малката Герда, остави я до големия къпинов храст, който се червенее в снега, и се върни веднага тук, без да приказваш много!
Като каза това, финландката качи Герда на елена и той побягна с всичка сила.
— Ах, обувките ми! Ръкавиците ми! — завика малката Герда, като усети острия студ. Но еленът не смееше да се спира и тичаше все напред, докато най-сетне стигна до големия къпинов храст. Тук той остави Герда на земята, просълзен я целуна по устата и се понесе като стрела назад. Бедното момиче остана самичко, без обувки и без ръкавици, сред страшната и студена финландска земя.
То тръгна нататък, а насреща му се зададе цял рояк снежинки. Но те не падаха от небето — не, небето беше съвсем ясно и озарено от северното сияние. Снежинките тичаха по самата земя и колкото по-близо идваха, толкова по-големи ставаха. Герда си спомни колко хубави и едри бяха те, когато ги гледаше през увеличителното стъкло. Но тия тук бяха много по-големи и страшни — те бяха живи. Това беше предната стража на Снежната царица. Едни от снежинките приличаха на грамадни грозни таралежи, други на стоглави чудовища, трети — на малки бели мечета с настръхнала козина. Но всички бяха ослепително бели, всички бяха живи снежни парцали.
Студът беше тъй силен, че Герда можеше да вижда дъха си, който излизаше из устата й като дим. Тоя дим ставаше все по-гъст и по-гъст, докато най-сетне се превърна в мънички човечета, които изведнъж порастваха, щом докоснеха земята. Всички имаха на главите си шлемове, а в ръцете — копия и щитове. Техният брой се увеличаваше все повече и повече и когато Герда се огледа наоколо, край нея стоеше вече цял полк от въоръжени войници. Те пронизаха с копията си страшните снежни парцали, които се разкъсаха веднага на хиляди частици. Сега малката Герда можеше да продължи смело и спокойно пътя си. Войниците милваха ръцете и нозете й и Герда почти не усещаше студа. Така тя стигна до палата на Снежната царица.
Но нека видим какво правеше в това време Кай. Той, разбира се, не мислеше никак за Герда, а още по-малко за това, че тя стоеше вече пред самия палат.
СЕДМИ РАЗКАЗ
КАКВО СЕ СЛУЧИ В ПАЛАТА НА СНЕЖНАТА ЦАРИЦА И КАКВО СТАНА НАЙ-ПОСЛЕ
Стените на палата бяха направени от навеян сняг, а буйните ветрове бяха изрязали прозорците и вратите. Тук имаше повече от сто зали, всички осветени от силното северно сияние. Най-голямата от тях беше дълга няколко мили. Какъв студ и каква пустота цареше в тия блестящи и просторни зали! Тук нямаше никога веселие, нито дори мечешки бал, макар че бурята можеше да бъде музика, а белите мечки можеха да ходят на задните си крака и да показват изящните си движения. Тук нямаше и бели кумици-лисици, събрани на кафе и на сладки приказки. Пусто, мъртво и студено беше в залите на Снежната царица. Северното сияние светеше така ясно, че човек можеше да пресметне в коя минута светлината ще се усили или ще отслабне. Посред най-голямата снежна зала се намираше замръзнало езеро, чиято ледена покривка се бе напукала на толкова дребни и равни частици, че изглеждаше чудно хубава. На това именно езеро се издигаше престолът на Снежната царица. Тя седеше там, когато си беше в къщи, и разправяше, че седи върху огледалото на разума, което е едничкото и най-хубаво огледало в света.
Малкият Кай беше съвсем посинял и дори почернял от студ. Но той не забелязваше това, защото целувките на Снежната царица го бяха направили нечувствителен към студа, пък и самото му сърце се бе превърнало в леден къс. Той местеше от едно място на друго остри и плоски късове лед, редеше ги по най-различен начин и се мъчеше да направи от тях някаква фигура — също тъй, както ние правим това с малките дървени плочици, наречени „китайска игра“. Точно така Кай редеше ледените късове и при това много изкусно. Това беше ледената игра на разума. В неговите очи всички тия фигури имаха особено значение и важност. А причината за туй, разбира се, беше стъкленото зрънце от дяволското огледало в окото му. Той нареждаше фигурите по такъв начин, че те образуваха цели думи, но все пак той не можеше да нареди оная дума, която искаше — думата „вечност“. Снежната царица бе казала: „Ако ти наредиш тая дума, ще станеш господар на себе си и аз ще ти подаря целия свят и един чифт нови кънки.“ Но Кай не можеше.
— Сега аз ще отлетя към топлите страни! — рече Снежната царица. — Ще отида да надникна в черните гърнета! — Тъй наричаше тя вулканите Етна и Везувий. — Трябва да ги варосам малко! Туй е полезно за лозята и за лимоните!
И тя отлетя на юг, а малкият Кай остана съвсем сам в просторната ледена зала. Той гледаше късовете лед и мислеше напрегнато. Седеше неподвижен и вцепенен и изглеждаше съвсем замръзнал.
В това време малката Герда влезе през голямата врата на палата. Буйните ветрове насреща й утихнаха, сякаш заспаха. Герда прекрачи в широката пуста зала и видя Кай. Тя го позна веднага, хвърли се на шията му, притисна го силно и извика:
— Кай, миличък Кай! Най-сетне те намерих!
Но Кай не се помръдна и продължаваше да седи все така неподвижен и вцепенен от студ. Тогава Герда заплака. Топлите й сълзи покапаха по гърдите му, проникнаха в сърцето му, размразиха ледената му обвивка и стопиха зрънцето от дяволското огледало. Той я погледна и тя запя:
Розите цъфтят и прецъфтяват,
но ние нивга няма да се разделим!
Кай изведнъж се обля в сълзи и плака тъй силно, че стъкълцето в окото му изскочи заедно със сълзите. Сега той позна Герда и извика радостно:
— Герда, миличка Герда! Къде беше досега? Къде съм бил и аз самият? — И той се озърна наоколо. — Колко студено и пусто е тук!
Кай прегърна Герда, а тя се смееше и плачеше от радост. Те бяха тъй щастливи, че дори и ледените късове около тях се разиграха, а когато се измориха и нападаха долу, образуваха тъкмо оная дума, за която Снежната царица бе обещала на Кай да го направи господар на себе си и да му подари целия свят и един чифт нови кънки.
Герда го целуна по бузите и те се покриха с руменина, целуна го по очите и те светнаха като нейните, целуна ръцете и нозете му и той стана отново здрави бодър. Сега Снежна та царица можеше да се върне: спасителната дума блестеше, написана с ледени букви.
Кай и Герда се хванаха за ръце и излязоха из ледения палат. Те вървяха и говореха за своята стара баба, за розите на покрива в къщи и навсякъде, през където минаваха, буйните ветрове утихваха и на небето грееше слънце. А когато стигнаха до храста с червените къпини, там вече ги чакаше северният елен. Той бе довел със себе си и друг млад елен, който им даде топло мляко и ги целуна по устата. После елените ги отнесоха най-напред при финландката, гдето те се сгряха в топлото й жилище и я разпитваха за по-нататъшния си път, а след това и при лапландката, която им уши нови дрехи и поправи шейната им.
Двата елена и лапландката ги изпратиха чак до границата на своето царство. Тук никнеше вече първата тревица и децата се сбогуваха с добрите си изпращачи.
Ето, пред тях се изпречи гора. Пееха първите пролетни птички, дърветата бяха покрити със зелени пъпки. Из гората излезе насреща им момиче на хубав кон с ясночервена шапчица и с чифт пищови на пояса. Герда позна веднага коня и момичето. Тоя кон беше впрегнат някога в нейната златна кола, а момичето беше малката разбойничка. На нея й беше омръзнало да стои все в къщи, тя искаше да замине на север или ако там не й хареса — в друга някоя страна. Тя също тъй позна веднага Герда. Ех, че весела среща беше!
— Я какъв скитник си бил ти! — рече тя на Кай. — Аз искам само да зная дали заслужаваш да тичат заради теб накрай света!
Но Герда я плесна по бузата и попита за княза и княгинята.
— Те заминаха за друга земя! — отвърна малката разбойничка.
— Ами гарванът? — запита Герда.
— Той умря. Питомната врана пък остана вдовица и се скита из гората с черно парцалче на крака. Тя все се оплаква от съдбата си. Но да не говорим за тях. Я ми кажи как прекара ти и как намери Кай?
Герда и Кай й разправиха всичко.
— Шнип! Шнап! Шнуре-пуре-баселуре! — извика разбойническото момиче, стисна им ръцете и обеща да им отиде на гости, ако някога му се случи да мине през техния град. После то се качи на коня си и тръгна по широкия свят.
Кай и Герда вървяха хванати за ръце и през където минеха, настъпваше чудна пролет, цъфтяха цветя и всичко се раззеленяваше. Черковните камбани биеха и те познаха високите камбанарии на родния си град. Те отидоха в къщата на старата си баба, изкачиха се по стълбата и влязоха в стаята, където всеки предмет си стоеше на старото място, както по-рано. Часовникът тракаше: „Тик-так! Тик-так!“ — и стрелките му се въртяха все така. Но щом влязоха в стаята, те забелязаха, че са станали вече големи хора. Розите цъфтяха пак на покрива до отворения прозорец, там бяха и техните детски столчета. Кай и Герда седнаха всеки на своето столче и се хванаха за ръцете. Те бяха забравили като тежък сън студената и пуста красота в палата на Снежната царица. Тяхната баба седеше и се грееше на слънцето.
Кай и Герда се погледнаха в очите и запяха старата песен:
Розите цъфтят и прецъфтяват,
но ние нивга няма да се разделим!
Тъй седяха те един до друг, а наоколо беше лято — топло, благодатно лято!
Ханс Кристиан Андерсен
