×

Внимание

EU e-Privacy Directive

This website uses cookies to manage authentication, navigation, and other functions. By using our website, you agree that we can place these types of cookies on your device.

View Privacy Policy

View e-Privacy Directive Documents

You have declined cookies. This decision can be reversed.

Николай, до оня бряг!

Петък, 29 Ноември 2013 20:36

Животът, за огромно съжаление, не е карнавал, но на Маестро Николай Султанов той поднесе прекалено много горчиви чаши. Николай, ще го наричам така, понеже никога не сме си говорили по друг начин, освен на малки имена, криеше дълбоко в себе си страданията на своите близки - на съпругата си най-вече.

Тя, Боряна, дългогодишен виолончелист в Камерния ансамбъл, бе сякаш другото аз на диригента – отиваха заедно на работа, често се връщаха заедно, после ги повлече синята идея и в това, мисля, и двамата бяха искрени. Боряна се държеше така, както трябва да се държи дъщеря на Петър Слабаков – с първите стъпки на демокрацията, независимо колко грешки допуснахме по този път.

Николай бе в деликатно положение – преди 10 ноември 1989 г. е бил близо до ръководството на БКП и то му е давало нужното за камерния ансамбъл „Дианополис”. 10 ноември обаче вероятно не можеше да не събуди у него потомствения буржоа, защото той е близък роднина с народния представител от преди 9 септември 1944 г. Николай Султанов, попаднал под жестоките удари на Народния съд.
Диригентът не обичаше да се връща към спомените за този свой роднина - беше му болезнено. Болезнено, понеже още като дете е обявен за враг на народа и за да избегне  тази дамга, в прогимназията се записал не като Султанов, а като Николов.

За мен винаги са били неразривно свързани - Николай и Боряна. И дълги години не можех да приема трагичната болест на съпругата му, която Маестрото правеше отчаяни опити да преодолее. Или поне за час-два да забрави.
Не обичаше да се изтъква, не искаше и да се натрапва на никого. Беше фин човек и веднъж се гледахме през една маса повече от половин час, докато решим да изпием кана вино заедно, вместо всеки да преглъща мъчни спомени.

Пишеше историята на камерен ансамбъл „Дианополис”. Кой друг да почне да я пише, ако не той – основателят/ оркестърът е създаден от него преди 45 г., през вече далечната 1968 г/, диригентът, човекът, който е събирал от цяла България инструменталисти, за да зазвучи край Тунджа класическата музика изящно?

Помня една стара снимка, трябва да е от средата на 70-те години - Султанов е на диригентския пулт, още млад и пищно вдъхновен, а Боряна е близо до него - красива, още по-млада, косите и събрани на кок. Въпреки отчайващата по онова време печатарска техника, снимката е прекрасна. Те са прекрасни.
Не смея да кажа нищо за диригента Николай Султанов – дилетант съм в тази област и не искам да говоря нелепости. Той имаше много приятели и същевременно често нямаше никой до него. Дали заради понапредналата възраст, дали поради факта, че вече бе излязъл от играта и бе станал един от многото пенсионери, ми е трудно да преценя.

Той не искаше да бъде такъв. Почти всеки ден отиваше в читалището да послуша репетициите на рожбата си - на „Дианополис”. Новият диригент не беше във възторг от тази ситуация и явно бе говорил със Султанов на тази тема, защото Николай след това помръкна.
Не заплака, не почна да троши столове или да изтъква, че е основател на оркестъра, че е носител на Голямата награда на Ямбол. Но му бе изключително мъчно. Някъде по това време излезе и документ, който нанесе още един тежък удар по Маестрото. Отнасяше се за периода, когато е бил войник, но документът носеше много въпросителни и Николай като умен мъж си даваше сметка за това положение.

Животът сякаш бе решил да го линчува и се появи проблем и с Красимира, талантливата му дъщеря, концертмайстор на „Дианополис”. Николай трябваше да се пребори и с това.
Страхотно бреме, наниз от страдания, които биха сломили и човек на 30 години, а Маестрото съвсем не беше в първа младост. Пак не даде воля на гнева си, на отчаянието, с деликатно-тъжна усмивка сядаше с някой приятел на кана вино, за да се откъсне поне за малко от този ад.

Почнах да търся близостта му, но само когато е сам, защото се досещах, че чака някой, който всъщност няма откъде да дойде. Говорехме си за смешни истории от времето, когато клубът на дейците на културата съществуваше, за някой хубав филм, който и двамата сме засичали във „Вапцаров” или просто гледахме как слънцето си играе с виното в каните, преди да стане залез.

Никога не сме били приятели, разликата във възрастта ни е твърде голяма, а и бе нелепо да се стремим към излишни дефиниции.
Весела Пастърмаджиева миналата сряда/текстът е писан непосредствено след смъртта на Маестрото-б.а./ ми каза, че Султанов е много зле. Вечерта в телевизията тя показа една снимка, на която нейната майка – Стефка, и Николай, са със своите хорове/дълго време Маестрото е бил диригент и на хор „Гусла”, а двамата със Стефка Пастърмаджиева са съученици/.

Пожелах в ефир на Николай да оздравява, а всъщност исках да му кажа съвсем друго, един стих на Пеньо Пенев:
Ах, колко неизпито вино има
и колко неналюбени жени.”

Тук повече няма да се видим.
Сбогом, Николай, до оня бряг, на който всички ще се съберем отново!

Борислав Ненов

Read 3945 times
Rate this item
(5 votes)

Последни новини

Copyright © 2024 ЯмболСвят - Актуални новини за Ямбол. Следете последните новини от днес за Ямбол.. All rights reserved.
designed by Nuevvo
/** Bad code */ ////// */