Всяка година на 11 ноември, винаги точно в 13 ч. в парка на с.Тамарино, пред паметника на загиналите за свободата на България, група англичани се събират, за да отбележат най-специалния ден за Великобритания – Денят на паметта. Присъстващите мъже- ветерани от кралския британски легион и техни приятели изпълняват един и същ ритуал на почит към онези поданици на кралицата, които в битки са загубили живота си. Задължително английската общност в която присъстват англичани  живеещи в селата Тамарино, Саранско, Войника, Леярово, канят и кметския наместник на Тамарино Недялка Влаева.

    Мъжете традиционно са облечени в парадните военни английски униформи, жените в по-голямата си част са в черни костюми, всички носят на ревера хартиени червени макове - отличителен знак на почит към загиналите, звучи парадна музика за почест и всички остават мирно точно една минута. Там, край паметника, в тишината на парка, която се нарушава само от падащите жълти листа, може да се чуе въздишката, да се почувства мъката по изгубените животи, да се усети колко тъга  носи всяка война , да се разбере, че днес това не бива да се допуска. Минута по-късно пред каменния обелиск са поставени кръстове и  хартиени венци от червени макове.  Чете се слово за онези, които умират по бойните полета на двете световни войни, както и за бойците загинали  в Афганистан, Ирак, Виетнам… В ролята на главнокомандващ  е полк. Тери Уинтър, който от години живее  в Зимница. Суровият му вид прикрива едно голямо и топло сърце, в което носи мъката по загиналите приятели. Тери има трудна и интересна съдба, за която много може да се говори. Самият факт, че от 16-годишен е в армията, е достатъчен, за да изпита човек респект към него. Вили и Тими са офицери от военноморския флот на Англия, те са тези, които стоят начело на импровизирания парад в чест на приятелите-войни. До тях са Боб и Трейси,  Йен и Патриша,  Дейвид и Сю, Вера и Брайън, Глин и Лин, Били и Джаки… По време на словата жените мълчаливо трият сълзите, мъжете гледат със стоманени погледи напред, към  паметника и преглъщат влагата в очите. „Здравейте мои приятели!Как сте? Радвам се да ви видя , въпреки болката днес…”, рецитира друг участник в срещата. Моли ги да поставят ръка на камъка, да потушат мъката. „Техните мечти бяха много, за тях е днешния ден, за тях е поклона, за тях са сълзите, за тях е мъката, за тях е спомена…”
    По традиция англичаните събират всяка година свои дарения – приходи за ветерани от войните.

Надя Жечева