Приемете думите ми, като нещо лично и неангажиращо институцията Драматичен театър „Невена Коканова“. Пиша ви като режисьор, който беше на премиерата и гледа спектакъла на своите колеги. Спектакъл извел най-съкровеното в тази вечна пиеса – темата за истинското приятелство, това което е в състояние да проедолее всички различия на характерите. Приятелство, което ни учи да прощаваме, да се разбираме. Приятелството, което прави пътя ни по-лесен и ни помага дори, когато нямаме път – да потреперим заедно, да помълчим, да се сгушим един в друг и да помислим НАКЪДЕ.... Гледах спектакъла и си мислех колко ли е било трудно за един режисьор, който досега не е работил с тези двама артисти – Милен Каракамушев и Георги Ружичка - да успее да ги вплете в такава сложна и виртуозна игра ... Да ги накара да се усетят и в чувството си за хумор, и в трудните моменти. Те бяха едно цяло, заедно движеха спектакъла като монолитен и непробиваем тандем! И в смеха ми, и в просълзяванията ми имаше чиста благородна завист – не само заради майсторското преобразяване на текста, а и затова, че досега не бях виждала колегите си така достойно прекрачили отвъд всичко, което са правили досега. Моят театър, т.е. това което обичам да гледам и правя е този, който се движи винаги на ръба между смешното и тъжното. Да, жанрово неопределимо е, но е най-сладкото нещо което можем да си позволим. Тук в „Щъркели на кръстопът“ това е правено сякаш по някакво златно правило – умело и въздействащо! Затова за всички, които не са го гледали – моля ви направете го! Спектакълът СИ ЗАСЛУЖАВА да се гледа не само заради спомена от филма „Щурец в ухото“, а защото мъдростта от срещата ни с него може и да ни помогне, при всички наши бъдещи случайни срещи. И преди да кажем на някого „Еееей, приятеееел...“ - да вземем да помълчим!

Дияна Радева - режисьор