Преди около три седмици пътувах с автобус из югоизтока - най-любимата ми част от България, макар винаги да съм признавал, че по красота отстъпва на по-планинските части. В много случаи придвижването в селските райони с обществен транспорт е по-ценно, отколкото с личен автомобил, заради реалния контакт с хората, близостта, връщане на позабравени усещания. 5-6 години по-рано, по същия път, пътувах в един от последните “Чавдар”- и (сега май само военните ги използват; имах удоволствието дори да се повозя в един по-миналото лято при пожарите из Сакар) в страшен порой. Вода шуртеше от капаците на тавана, пръскаше децата, подскачащи на седалките заради разбития път, течеше по коридорчето между двата реда с двойни седалки, но не правеше дълъг и тесен басейн, а се оттичаше в две дупки в пода. От които, пък, при влизане в по-дълбока локва също пръскаше кална вода. Бяхме се разбрали с другите 5-6 пътници в около-50-местния автобус да “поемем” по едно дете, за да не се плашат. Забравих дали наистина се плашеха, може би само по-малките и възрастните, назначени за утешители. Аз, естествено, летях от положителни емоции и вълнение от привидно критичната за несвикналите с реалния свят хора, но, всъщност, абсолютно безопасната и дори крайно забавна ситуация. Но и гледах да не се отвличам твърде много в размисли, за да не загубя връзката и принадлежността си към момента и хората и събитията наоколо. Сред тунджанските села през няколко години затварят по някоя детска градина, ясно защо, а слагането на катинарите сполетя училищата още по-отдавна. Децата в автобуса бяха приключили заниманията си в градината в Скалица и бяха натоварени да се прибират по домовете. Повечето слязоха тук, в Савино, поемани от родителите си. Силно заблуден от градско-лигавите нрави и невменяемите показвания на разни родители по телевизията и статии в интернет, аз бях убеден, че в тази истинска буря ще видя през дупката в мръсотията по прозореца треперещи родители, кършещи ръце и обвиняващи шофьора и учителките за лошото време и закъснението. Нищо подобно не се случи, децата си слязоха, вкараха ги в колите, други под чадърите и си потеглиха към домовете. Още не знам дали в подобни моменти си “вкарвам филми” (ужасяващ израз, но май е най-подходящ) или с право сравнявам лудостите на съвременните претенциозни родители с други, имащи (не?)щастието да живеят на село. Нормални хора.

Не успях да си обясня добре оплетените представи за родителите, спирам дотук. А и думата е за децата. Старите „Чавдар”-и изчезнаха, а и няма кой да им запълни капацитета от места. Сега селата се обслужват предимно от микробуси, които, все пак, някои дни се пълнят. Започнах с това, че пътувах в една такава бяла бълха, май бяхме двама души и шофьор.
Тези две момченца си бродеха из ливадата. Просто ей така, разходка-игра. Веднага се запитах дали осъзнават колко щастливи трябва да са, защото са свободни. Не защото са деца, не защото нямат отговорности, не за друго, а конкретно за това, че могат да се разхождат в калта и тревата, край едно село с повече останки от къщи, отколкото жители, без да изпитват чувство за непълноценност. Чувство за вина, че това им харесва. Няма как да знам със сигурност за тези двамата приятели, но съм говорил с други деца и никое не се е оплакало от живота си, независимо къде живее. Защото са свободни от притеснения, че някъде другаде, в градовете, ги очаква по-хубав живот, а тук, по калните улички и сред старите баби животът им е непълноценен.

По-късно, с порастването и разширяването на кръгозора и контактите обществото започва да ти вменява вина и чувство за малоценност за произхода и местожителството ти, наред с подигравките за всичко останало. Идиотията щеше да е по-обяснима, ако същите критикари в други случаи не нравоучителстваха колко цивилизационно изостанало е пренебрегването по расов, полов и не знам си какъв още признак. Простият човек лъсва не толкова със стриктното следване на модните за епохата призиви на псевдо-елита, колкото с доказването чрез действията си, че няма нищо общо със съдържанието на иначе отчасти положителната пропаганда, която сее. Още ме е срам от себе си, когато при детските кавги в онези дълги лета на село няколко пъти съм използвал за обида квалификацията „селянин”. Убеден съм, че в момента повече се тормозя от това, отколкото адресатите на обидата тогава.

Светна ми, че тези деца бродещи из полето може би са били от онези в раздрънкания прогизнал автобус. Вече излезли от бебешкия свят и съчетаващи трупането на впечатления за обществото с борбата срещу нежеланието на същото общество да ги допусне да станат част от него…