...Но по-добре да ви разказвам за една моя среща от миналата година с един човек. Тук имаше едно много странно обстоятелство — странно особено с това, че такива случаи много рядко се случват. Този човек веднъж бил изведен заедно с други на ешафода, и му бил прочетен смъртен присъда — разстрел за политическо престъпление. След двадесет минути било прочетено помилване и определено друго наказание; но въпреки това, в промеждутъка между двете присъди, двадесет минути или поне четвърт час, той живя с несъмненото убеждение, че след няколко минути внезапно ще умре. Ужасно ми се искаше да слушам, когато понякога си припомняше тогавашните си впечатления, и няколко пъти почвах отново да го разпитвам. Помнеше всичко с необикновена яснота и казваше, че никога няма да забрави нито една от тези минути.
На двадесетина крачки от ешафода, около който стояха народ и войници, бяха забити три стълба, защото престъпниците бяха няколко души. Първите трима заведоха до стълбовете, завързаха ги, облякоха им смъртните дрехи — бели дълги халати, а на очите им навлякоха бели качулки, за да не виждат пушките; после срещу всеки стълб се подреди отделение от няколко войници. Моят познат стоеше осми на ред, значи трябваше да отиде до стълбовете в третия ред. Свещеникът обиколи всички с кръст. Излизаше, che остават да живее минути пет, не повече. Казваше, че тези пет минути му се сториха безкраен срок, огромно богатство; струваше му се, че в тези пет минути ще преживее толкова животи, че още сега няма за какво да мисли за последния миг, тъй че можеше още да направи различни разпореждания: изчисли времето, за да се сбогува с другарите — за това отдели две минути, после още две минути отдели, за да помисли в последен път за себе си, а после, за да погледне в последен път наоколо. Много добре помнеше, че направи точно тези три разпореждания и точно така изчисли времето.
Умираше двадесет и седем годишен, здрав и силен; сбогувайки се с другарите, помнеше, че на един от тях зададе доста странично питане и дори се заинтересува много от отговора. После, когато се сбогува с другарите, настъпиха онези две минути, които отброи, за да мисли за себе си; знаеше предварително за какво ще мисли: искаше му се колкото се може по-бързо и по-ярко да си представи как така: сега той съществува и живее, а след три минути ще бъде вече нещо, някой или нещо — така кой же? къде же? Всичко това мислеше да реши за тези две минути! Наблизо имаше църква, и върхът на катедралата със златната покривка блестеше в яркото слънце. Помнеше, че ужасно упорито гледаше тази покривка и лъчите, които блестяха от нея; не можеше да откъсне поглед от лъчите; струваше му се, че тези лъчи са неговата нова природа, че той след три минути по някакъв начин ще се слее с тях... Неизвестността и отвращението от това ново, което щеше да бъде и сега щеше да настъпи, бяха ужасни; но казваше, че нищо не било за него по-тежко в това време от непрекъснатата мисъл: „Ами ако не умираш! Ами ако върнеш живота — каква безкрайност! И всичко това щеше да бъде мое! Аз бих тогава всяка минута в цял век превърнал, нищо не бих загубил, всяка минута щях да отброявам, вече нищо не бих прахосал даром!". Казваше, че тази мисъл най-накрая се превърнала в такава злоба, че му се искаше да го застрелят по-бързо.
Князът внезапно замълча; всички чакаха да продължи и да направи заключение.
— Свършихте ли? — попита Аглая.
— Как? свърших — каза князът, излизайки от минутната си замисленост.
— Ами защо разказахте това?
— Така... припомних си... към разговора...
— Много прекъсвате — забеляза Александра. — Вие, княже, сигурно искахте да заключите, че нито един миг не може да се цени и на копейка, и понякога пет минути са по-скъпи от съкровище. Всичко това е похвално, но позволете, обаче, как така този ваш приятел, който ви разказва такива страсти... нали му сменили наказанието, значи му подарили тази „безкрайна живот". Ами какво направи с това богатство после? Живя ли всяка минута „на сметка"?
— О не, той ми каза сам — аз го питах за това — съвсем не живя така и много-много минути загуби...
Ф. Достоевски
