Приключенията на Пинокио
Карло Колоди

Имало едно време един дърводелец. Веднъж той решил да измайстори нови крака за счупения си стол. Избрал една хубава цепеница и без да се помайва, грабнал острата брадва.

— Олеле! Ще боли ли? — изпищяло дървото.

Дърводелецът много се уплашил и побързал да се отърве от странната цепеница. Подарил я на своя приятел Джепето, който бил обущар.

Джепето с радост приел подаръка. Прибрал се в тясната си работилничка и седнал с длетото.

— Ще си издялкам човече — казал си той. — Ще го нарека Пинокио. Дано това име да му донесе много късмет!

Първо издялкал косата. После — челото и очичките, които примигнали и се втренчили в него.

— Нима дървото е оживяло? — зачудил се обущарят и се заел да дялка нослето.

А то веднага започнало да расте, да расте, да расте… Какво ли не правил Джепето, за да го скъси, но нахалното носле ставало все по-дълго!

Скоро устата също била готова, дори се засмяла и изплезила език!

Накрая обущарят издялкал ръце и крака. Тогава човечето го ритнало толкова силно, че съборило перуката от главата му!

— Ах ти! Още не си готов, а вече проявяваш неуважение към баща си! — сгълчал го той и го поставил на пода, за да го научи да ходи.

Едва стъпил на краката си, Пинокио се затичал из стаята, отворил вратата и изскочил на улицата — иди го гони!

Клетият Джепето хукнал след него.

— Дръжте го! — викал той.

Но никой не му помогнал. Минувачите смаяни спирали и се чудели откъде се е взело това момченце, цялото от дърво!

За щастие, иззад ъгъла се появил един полицай, който хванал Пинокио за носа и го предал на Джепето.

Обущарят нямал търпение да издърпа ушите на немирника, но представете си колко се изненадал, когато разбрал, че е забравил да ги издялка!

Пинокио се уплашил от полицая и веднага помолил баща си за прошка. Естествено, добрият Джепето се трогнал и му простил. Като се върнал вкъщи, той му измайсторил костюмче от хартия, обувки от дървесна кора и калпаче от хляб. Момченцето останало много доволно и разцелувало майстора от сърце.

— Татко Джепето, искам да ти се отблагодаря за всичко, което направи за мен! — рекло то. — Ще тръгна на училище, за да стана умно дете и да ти помагам, като остарееш.

— Ех, Пинокио… — въздъхнал Джепето. — Та ние нямаме пари за учебници!

Тогава човечето тъжно навело глава.

Обущарят не издържал и си казал:

— Каквото ще да става!

Облякъл старото си кадифено сако и излязъл от къщи.

Върнал се без сако, но с буквар под мишница.

— Къде ти е сакото, татко? — попитал Пинокио.

— Продадох го. И без това ми беше горещо с него.

Пинокио разбрал каква е работата, хвърлил се в прегръдките на баща си и го разцелувал.

На другия ден взел буквара и отишъл на училище. По пътя си мислел: „Днес ще се науча да чета, утре — да пиша, а вдругиден — да смятам. Като стана умен, ще спечеля много пари и ще купя на татко чисто ново сако.“

Изведнъж дочул отнякъде весела глъчка. Озърнал се и веднага забравил за училището! Затичал се да види какво става и се озовал на един площад. В средата му се издигала пъстра тумбеста шатра.

— Какво е това? — удивил се Пинокио.

А едно момченце му отговорило:

— Не можеш ли да четеш? Това е куклен театър!

— И колко струва билетът?

— Четири гроша.

— Продавам буквар за четири гроша! — развикал се Пинокио.

Горкият Джепето! Напразно се лишил от кадифеното си сако!

Вместо да отиде на училище, Пинокио продал буквара, за да си купи билет за театър!

Щом влязъл в шатрата, куклите веднага го забелязали.

— Пинокио! Да живее нашият брат Пинокио! — закрещели те от сцената.

— Качи се при нас, Пинокио! — повикал го Арлекин.

Гостът скочил на сцената и попаднал в прегръдките на своите дървени роднини. Но точно в този миг се появил директорът на театъра — страховитият Огнегълтач. Той размахал дългия си камшик и клетите кукли затреперили от страх!

Като видял Пинокио с кървясалите си очи, Огнегълтача изсъскал:

— Хей, ти! Я се махай от сцената! — А след това добавил: — Довечера ще се разправя с теб!

След края на представлението директорът решил да си сготви агнешко за вечеря, но дръвцата не стигнали да си накладе огън.

Тогава той се сетил за дървеното човече и викнал:

— Пинокио! Ела да те хвърля в огнището!

— Пощади ме, господарю! — заплакало момчето. — Не искам да умирам! Ох, къде си, татко Джепето? Къде си да ме спасиш?

— Ти имаш баща? — учудил се директорът и сякаш сърцето му се размекнало. — Щом е така, той сигурно много ще се натъжи, ако умреш. Я по-добре да изгоря Арлекин…

Тогава Пинокио коленичил в краката му и заронил жални сълзи:

— Смили се над живота му, господарю! Не изгаряй Арлекин!

По-добре мен хвърли в огъня, нека аз да загина!

— Виж го ти! — ухилил се злодеят. — Славно момче е този Пинокио! Е, какво пък, днес ще ям недопечено агнешко.

И помолил госта да му разкаже за себе си.

Като изслушал цялата история на дървеното човече, Огнегътача се замислил. Домъчняло му за обущаря Джепето и връчил на момчето пет златни парички.

— Занеси ги на баща си и му кажи да си купи ново сако — рекъл той.

Пинокио му благодарил, прегърнал всички кукли една по една и си тръгнал към къщи.

Но по пътя срещнал слепия Котаран и куция Лисан. Те го попитали откъде идва и Пинокио им разказал своите приключения.

Като чули за паричките, двамата хитреци намислили коварен план.

— Ако наистина искаш да зарадваш баща си, ще ти трябват много повече такива парички — рекли му те. — Обаче знаеш ли, има едно вълшебно място, където ако заровиш пет жълтици, на другия ден ще намериш сто пъти по пет!

— Ама как така? — удивил се Пинокио.

— Много просто — отвърнал Лисан. — Чувал ли си за Страната на глупците? Там се намира Полето на чудесата. В него расте Големият дъб. Ако в полунощ изкопаеш дупка под корона на дъба и засадиш поне пет жълтици, до сутринта ще порасне дърво, на което вместо листа ще висят златни парички!

— Чудесно! — възкликнал Пинокио и от радост се завъртял на един крак.

После отишъл с новите си приятели в хана, който се казвал „Червения рак“. Там седнали да вечерят и да обсъдят какво ще правят. Лисан и Котаран си похапнали здравата, но Пинокио бил толкова развълнуван, че дори не опитал храната.

В полунощ ханджията го събудил и го накарал да плати сметката. Котаран и Лисан, кой знае защо, си били отишли. Дървеното човече се разделило с една от петте си парички и тръгнало съвсем само към Полето на чудесата.

Изведнъж от мрака изплували двама души, маскирани с черни чували.

— Парите или живота! — викнали те.

Естествено, това били Котаран и Лисан.

Пинокио нямало къде другаде да скрие паричките и ги напъхал в устата си. И понеже не смеел да я отвори, не можал да обели и дума! Продължил да мълчи дори когато бандитите завързали въже около шията му и затегнали примката.

„Спаси ме, татко!“ — повтарял си той наум.

А Котаран и Лисан го овесили на Големия дъб и казали: — Ще висиш тук, докато не си отвориш устата. Но да знаеш, че нямаш много време за мислене!

За щастие, наблизо живеела Синята фея.

Като се съмнало, тя видяла от своя прозорец злочестото дървено момче, плеснала с ръце, и пред нея се появили слугите й Сокол и Пудел. Феята се обърнала първо към Сокол:

— Полети към Големия дъб — заповядала му тя — и разкъсай въжето с клюна си.

После се обърнала и към Пудел:

— А ти вземи каляската и докарай момчето при мен!

Скоро полумъртвият Пинокио се озовал в топла и мека постеля, феята повикала трима прочути лекари — Гарвана, Кукумявката и Щуреца, — които предписали на болния едно много горчиво лекарство. Щом го изпил, Пинокио начаса оздравял.

— Разкажи ми как попадна в ръцете на тези бандити — рекла Синята фея и го помилвала по главата.

И Пинокио й разказал почти всичко. Е, добре де, премълчал за буквара. А когато феята го попитала къде са златните му пари той отвърнал, че ги е изгубил, макар че всъщност били в джоба му.

Изведнъж тя започнала да се смее: докато си говорели, носът на дървеното човече, който и без това си бил доста дългичък, пораснал с цели два пръста!

— Ах, ти! — рекла Синята фея. — Защо ме лъжеш? Не виждаш ли, че собственият ти нос те издава!

Горкият Пинокио не знаел къде да се дене от срам. Тогава тя плеснала с ръце и повикала ято кълвачи, които накълвали носа му и го подкъсили.

— Винаги трябва да казваш истината! — посъветвала го феята, — защото когато лъжеш, носът ти става по-дълъг! А сега бягай вкъщи и занеси паричките на баща си!

Пинокио й благодарил, прегърнал я и хукнал към работилничката на обущаря Джепето. Само че като минавал покрай Големия дъб, отново срещнал… познайте кого!

Да, да, Котаран и Лисан!

И този път наивното момче повярвало на мошениците и заровило паричките си в Полето на чудесата. На другия ден отишло да види какво е поникнало, но там нямало нищо! Дори паричките били изчезнали!

Така Пинокио се прибрал вкъщи с празни ръце.

Обущарят Джепето му се скарал, задето е отсъствал толкова време, но в края на краищата му простил и го изпратил на училище.

Човек би си помислил, че от преживените приключения Пинокио е поумнял. Само че същия ден той се сприятелил с едно мързеливо момче, което се казвало Карло.

— Хайде да отидем в Страната на забавленията! — предложил му Карло. — Там няма нито училища, нито буквари, и децата по цял ден си играят!

— Наистина ли съществува такова прекрасно местенце на този свят? — учудил се Пинокио.

— Довечера заминавам с една каляска — отвърнал Карло. — Искаш ли да дойдеш с мен?

Че как не! Пинокио веднага забравил за татко Джепето.

Оказало се, че Карло не лъже. В полунощ отнякъде се появила чудна каляска. Теглели я двайсет и четири магаренца, обути в бели ботушки. На капрата седял един намусен колар и размахвал дълъг, дълъг камшик. Каляската била пълна догоре с момчета, които нямали търпение да се озоват в Страната на забавленията.

За Пинокио не останало място и той яхнал едно магаренце.

А Страната на забавленията се оказала точно такава, каквато я описал Карло. По всички улици царяло веселие, момчетата по цял ден си играели, а думичката „училище“ била забранена.

Не можели да я произнасят дори шепнешком!

— Колко е хубав животът! — повтарял Пинокио всеки път, щом се срещнел със своя приятел. — Само като си помисля, че учителят ми забраняваше да дружа с теб!

Но една сутрин дървеното човече се събудило и видяло, че на мястото на малките му ушенца, които Джепето така и не успял да издялка докрай, са пораснали дълги, космати уши.

Нещо повече — след един ден те били още по-дълги и по-космати!

Пинокио се отчаял. Нахлупил си калпачето и тръгнал да търси малкия Карло.

Като се видели, момчетата избухнали в смях: и двамата имали дълги уши! Смели се до припадък…

По едно време Карло млъкнал, пребледнял и започнал да се олюлява.

— Помогни ми! — извикал той. — Не мога да стоя на краката си!

— Аз също! — възкликнал Пинокио и на свой ред започнал да се олюлява.

В този миг лицата им се превърнали в сиви муцуни, а телата им се покрили с козина! Пораснали им копита и много смешни опашки!

Момчетата се уплашили и заплакали. Но вместо звънливите им гласчета екнал грозен магарешки рев:

— И, а-а! И, а-а!

Чул ги намусеният колар и дотичал да види какво става.

— Колко хубаво! — зарадвал се той и доволно потрил ръце. — Още две чудесни магаренца! Утре ще ги продам за четири златни парички!

Карло попаднал в един селски обор, а Пинокио го взели в цирка.

Там го научили да изпълнява разни весели номера.

Ох, че тежки времена настанали тогава! Дресьорът всеки ден го налагал с камшик и го хранел само със слама!

Веднъж го накарал да скача през обръч, но за беда Пинокио се спънал и си наранил задния крак.

Тогава собственикът на цирка извикал коняра.

Не ми трябва куцо магаре — казал той. — Още утре го заведи на пазара и го продай.

— Но кой ли ще иска да купи куцо магаре?

— Аз ще го взема — рекъл един човек и подал на коняра няколко гроша. — Тъкмо ми трябва магарешка кожа за барабан.

Като чул каква съдба го очаква, Пинокио жално заревал:

— И, а-а-а-а!

Но нямало кой да го спаси.

Купувачът го отвел на брега на морето, завързал копитото му с връвчица, окачил му камък на шията и го бутнал във водата.

После седнал и зачакал магаренцето да се удави, та да го издърпа, да го одере и да направи от кожата му барабан.

Теглен от тежкия камък, Пинокио потънал чак на морското дъно. Там изведнъж си спомнил всички огорчения, които бил причинил на своя татко Джепето, и много се натъжил.

Решил да извика на помощ Синята фея.

Тя веднага го чула и изпратила в морето едни добри риби, които изяли магарешкото месо, без да докоснат дървеното телце на момчето.

И когато купувачът издърпал връвчицата от водата, в края й вместо мъртво магаре висял Пинокио!

Горкият човек толкова се уплашил, че започнал да заеква! — К-къде отиде магарето, което преди малко бутнах във водата? — чудел се той.

— Аз съм това магаре! — отвърнал Пинокио, като се заливал от смях.

— Ти ли? — ядосал се мъжът. — Ах, мошеник такъв!

— Не се сърди, отвържи връвчицата и всичко ще ти обясня! — примолил се Пинокио.

Но човекът бил страшно ядосан.

Накрая все пак се съгласил да го изслуша и момчето му разправило всичко от игла до конец. Казало му за татко Джепето, за буквара, за кукления театър на Огнегълтача и за малкия Арлекин; разказало му и за срещите си с Котаран и Лисан, както и за премеждията си под Големия дъб; описало му дома на Синята фея и нейните странни слуги; споделило каква беда го е сполетяла в Страната на забавленията; не спестило и истината за тежкия живот на цирковото магаре.

Когато завършило своя разказ, купувачът се разкрещял:

— Ти за луд ли ме смяташ? Не вярвам на нито една твоя дума! Платил съм пари за теб и сега трябва да си ги върна! Ще те откарам обратно на пазара и ще те продам за дърва!

Тогава Пинокио му се изплезил, гмурнал се в морето и отплувал надалече.

Не щеш ли, от вълните изскочила една зъбата акула, подгонила дървеното човече и защракала с огромните си челюсти!

Пинокио се уплашил и отчаяно запляскал с ръце и крака. Плувал все по-бързо и по-бързо, но чудовището го настигнало, отворило огромната си паст и го глътнало като хапче! Горкото момче се плъзнало в стомаха на рибата с такава скорост, че му прилошало! Когато най-накрая на себе си, наоколо царял пълен мрак.

— Помощ! Помогнете ми! — захлипал Пинокио и запълзял на четири крака.

Изведнъж в далечината пробляснала светеща точка. След малко се виждало пламъчето на тънка свещица. Още малко и… Не, не може да бъде!

— Татко Джепето! Ти ли си?

— Пинокио, сине!

Плачейки от радост, двамата се прегърнали и започнали да си разказват приключенията.

— Търсих те на сушата ден и нощ и не можех да те намеря — подхванал татко Джепето. — Тогава си направих лодка, за да продължа да те търся в морето. Но се разрази силна буря. Вълните обърнаха лодката и ме глътна акула. За късмет, същия ден тя беше изяла и останките на един потънал кораб. В трюма му имаше много храна и така не умрях от глад.

— Толкова се радвам да те видя отново, татко Джепето! — рекъл Пинокио. — Сега трябва час по-скоро да се измъкнем оттук!

Те се хванали за ръце и започнали да се изкачват към гърлото.

Добре че чудовището спяло с отворена уста, понеже имало астма.

Така Пинокио успял да пропълзи навън и заплувал с всички сили, а татко Джепето седял на гърба му.

Като стъпили на сушата, старецът затреперил от студ.

— Подпри се на ръката ми, татко! — казал​​ Пинокио и го повел по безлюдния бряг.

Скоро двамата видели една изоставена колиба и влезли вътре да се постоплят. Момчето забелязало, че обущарят има треска, и му приготвило удобна постеля от слама.

— Ще отида да потърся малко мляко, за да се нахраниш — рекло то.

Оказало се, че това съвсем не е лесна работа. Пинокио трябвало да преброди самичък няколко ниви, докато стигне до едно селце. Там се чувало мучене на крави и той помолил стопанина им за малко мляко.

— Ще ти дам, защо да не ти дам — отвърнал селянинът. — Но ти с какво ще ми се отплатиш? Вчера умря магарето ми, а нямам пари да си купя друго. Ако си съгласен да вършиш неговата работа, всяка сутрин ще ти давам и мляко, и хляб.

Съгласил се Пинокио и дни наред се трудил от изгрев до залез, за да носи храна на болния татко Джепето.

После се захванал да плете кошнички. От време на време ходел на пазара да ги продава и харчел парите си много разумно.

А вечер се учел да чете и пише.

Веднъж Пинокио подочул, че Синята фея е тежко болна. Без да се замисля, той й изпратил всички пари, които бил спестил до този момент. Вечерта сънувал, че тя е дошла да го възнагради за доброто му сърце, а на следващия ден надзърнал в огледалото и не можал да повярва на очите си: оттам го едно красиво момченце от плът и кръв!

Татко Джепето много се развълнувал и го прегърнал толкова силно!

А къде бил предишният Пинокио?

— Ето го! — казал старият обущар и посочил дървената кукла, която седяла на стола.

— Колко е хубаво, че вече съм истинско момче! — засмял се живият Пинокио и от радост се завъртял на един крак.

 

Превод Васил Велчев