Това не е градът, който ще си спомням.
В града, който ще си спомням, никога не съм бил,
по улиците му не съм вървял
със сините си кецове и раницата синя, не съм целувал
момичетата му в таксито
не съм седял самотен край реката Тежу
дъждът му не е ресал
косите ми с неоновите пръсти на нощта
не съм се изпикавал рано сутрин като куче
по уличките на “Алфама” –

градът, през който съм преминал,
не може никога да се превърне в дума
тъй както сянката на птица – в птица
и както красотата – във момичешко лице

Пламен Антов