Жената Мария
С диви круши и резенче хляб във торбата
тя пристигна – хвърли в ръцете ми шала
и прошепна: „Аз съм Мария… Аз съм жената
на всички мъже и на мъртвите даже.“
Завъртя като перка главата ми, скри се в чаршафа –
аз припаднах до двете й връхчета тънки…
И притиснати в тъмното като дини пращяхме,
докато не напука гърба си старото слънце.
Но напразно горя мойта свещ и напразно се стича
от окото на чайника топлото мляко –
както в праха на игрите се губи детето и тича,
така се изгуби и тя подир бялата пара на влака.
С диви круши и резенче хляб във торбата
тя сега е при друг и навярно се готви да каже:
„Аз пристигнах… Аз съм Мария – жената
на всички мъже и на мъртвите даже…“
Но угасва накрая фитила и тя ще стане съпруга
на някой човечец ревнив и със злато назъбен.
Ще виси на ръката му и ще мъкне живота му глупав,
окован със токи, с вратовръзки увързан.
А преди да умре, ще излезе отвън и ще лъсне
обувките прашни – за смъртта ще се стяга.
После ще литне към облака подир ятото гъски,
без да помаха дори на човека, останал на прага.
С диви круши и резенче хляб във торбата
тя ще спре на небето и ще викне към райската стража:
„Аз пристигнах… Аз съм Мария – жената
на всички мъже и на мъртвите даже.“
© Борис Христов
AFISH.BG
