В дома на мама...

В дома на мама - времето е спряло...
Часовникът отмерва... тишина.
А пукнато, старинно огледало -
поглъща... светлината на деня.

Завесите са спуснати. И плътни.
Отдавна тук е влязла вечерта...
Очите ù са старчески. И мътни.
Тя - все стои... На пътната врата.

Тревица скубе около чешмата...
Или разсажда здравец. И невен.
Или изправя колци на домата.
И гледа... с четири очи... За мен.

Яйца в престилката си е събрала.
Донесла е в котленката млекце.
Череши ранозрейки е набрала -
със сухите, напукани ръце...

В дома на мама - преди изгрев съмва.
Тя става всяка сутрин точно в пет!
И чак до залез - крак не си подгъва...
Та, дворът... затова ù е наред.

Тук - нищо не променя свойто място!
Откак се помня - мама няма мъж...
А оня паяк, във кьошето тясно -
от памти века - е един и същ.

Усърдно кърпи мрежата си прашна...
По нишките пробягва... И тъче.
В дома на мама - малко ми е страшно!
Тук времето... е спряло да тече.

Олющени са старите тапети...
Таванът е напукан... Няма мъж!
Сивеят излинелите пердета -
прокъсани. Като небе след дъжд.

Едно кълбо канап е все на прага -
да връзва избуялите лози.
Все прежда някаква - мотае, спряга...
И все - едното ù око - сълзи.

Мекиците - са винаги в неделя.
Със сирене. И лучени перца.
А на стената - в рамки пожълтели -
портретите на моите деца.

Децата ми - не са деца... Отдавна.
Но тя - не проумява този факт.
И час по час звъни - дали са гладни...
Че е сварила супа. От спанак.

След залез - тя заключва със синджира.
И топъл мрак по двора ù мълчи...
А тя - прането сутрешно прибира.
И нещо на кокошките гълчи.

Когато не остане, Боже мили! -
от мама - нито сенчица, ни звук...
Дано да ми дадеш сърце. И сили...
Да мога, Боже... пак... да вляза тук.

paloma66 (Гълъбина Митева)

Препоръката на стихотворението е на Иван Кърцъков..