Перманентната съпротива е като постоянната болка, с нея се свиква. Опасна е, защото притъпява обществената чувствителност към безобразията
ГАЛЯ ГОРАНОВА

-------
Протестът трябва да умре. Вече съм напълно убедена. Нека професионалните протестиращи не бързат да ме анатемосват и притурят в "оня списък". Защото подмяната я извършиха те. Сега творческият колектив на "Протестна мрежа" се пъне да възкреси отдавна забравения седесарски патос от зимата на 1997 г., когато трябваше да падне Виденов. После сигурно ще спретнат мемориален хепънинг за 4 февруари - датата на победилата революция и отстъплението на "червените боклуци". Все ще се намерят патерици за окуцелия им протест. Накрая и рождената дата на Иван Костов ще свърши работа.

Защо протестът трябва да умре ли? Защото става обществено зловреден. Отдавна се изпразни от автентичното си съдържание, но създава постоянен атмосферен шум, който притъпява обществената чувствителност. Перманентният протест е като постоянната болка, с която свикваш. И забравяш за болестта. Опасен е, защото притъпява обществените сетива за несправедливостите, омаломощава чувствителността към конкретни управленски безобразия, с него се свиква. Нещо повече - с времето досажда, започва да дразни, особено ако е безидеен като сегашния. Да се протестира става банално, даже срамно заради образа на неориентирания младеж, който рита спорадично огражденията пред парламента в опит да предизвика полицаите. А и с времето безкрайните дефилета на "красивите, умните и богатите" заприличаха на онзи четвъртъчен пенсионерски "протест" пред катедралата "Ал. Невски", който се превърна в част от пейзажа.

Стане ли постоянен, протестът престава да съществува. Звукът на вувузелата привлича вниманието, ако я надуеш рязко, изведнъж. Забучи ли целият стадион, спира да впечатлява. Професионалните протестъри, които маркираха присъствие и по празниците, са на път да компрометират задълго най-острата форма на обществено недоволство - протеста. С тъпото си упорство да насочват недоволството към предварително избрани, но фалшиви мишени, които носят точки на определени политически партии. А това граничи с престъпление. Утре от пазвите на властта ще изпълзи някой нов Делян Пеевски, но никой няма да потегли към площадите. Ето това ще е резултатът от перманентния протест.

Поначало протестът е изригване, крясък, стон. Такъв беше в началото си и нашият, когато властта взриви общественото недоволство с назначаването на Пеевски за шеф на репресията. Тогава моралното право бе на страната на хората и протестът бе легитимен. Постепенно група самозванци реши да поеме вълнението на ръчно управление. Последва фина селекция на обвиняемите. Подсъдими останаха само "червените боклуци", а ГЕРБ и костовистите се подредиха рамо до рамо с протестиращите. Постепенно комисарите на протеста се опитаха да моделират тълпата в своеобразно СеДеСе, стари муцуни от сините митинги развяха русофобски транспаранти и ситуацията ни върна в средата на 90-те. Протестът одесня, закономерно оредя, хилядите, които излязоха да протестират срещу подигравката "Пеевски", се стопиха до няколкостотин бивши и настоящи членове на ДСБ и Реформаторския блок. Заприлича на предизборен митинг. Няма лошо, но поне да не го наричат протест. Да се влеят в гражданските съвети на "реформаторите" и да работят за политическото укрепване на блока, щом като ги влече. Но да не си присвояват, ако не възразяват, правото на гражданска съпротива, защото така го убиват.

Време е протестът да спре, да настъпи затишие, за да се вслушаме по-придирчиво към сигналите, които ни праща властта. И на всеки да реагираме съответно, без остена на комисарстващите протестъри. И без опорните им точки и безопорни ивенти, които вече пораждат обратен ефект.

С което не казвам, че трябва да оставим властта на спокойствие, разбира се. Напротив. Предлагам да я поставим под още по-високо напрежение. По всичко личи, че изродената форма на протеста я устройва напълно. Като изключим леките неудобства, причинени по време на вечеря, но те се преглъщат. По-страшно е, когато улиците се пълнят с хора по различни поводи в рамките на половин година от мандата. Оставката се натрапва от само себе си, не е нужно да я скандираш.

Хубаво е, че все пак протестът срещу задкулисието се състоя, макар и с половинчат успех. Пеевски не зае поста шеф на ДАНС, но запази по-важния си - на посредник между парите и властта. Лошо е, че протестната енергия бе похабена за политически цели от друго, подобно по нечистоплътност задкулисие. И за да не изпаднат активните граждани в нелепото положение да си гонят опашката с революционен плам, е добре въртележката да спре и след краткото главозамайване да се върнем към критичното мислене. Ама критично към всички, нали?

Оригиналният текст с коментарите тук:
http://www.segabg.com/article.php?id=680352