Дойдох си в София и разбрах колко съм опростял. Двете години на село са ме забавили откъм възприемане на света и тълкуването му.

Поради тая селска моя ограниченост сега ми убягват важни неща в политиката и в други сфери.

Казват ми в София, че са много недоволни, дето в Пазарджик Ние не сме гласували, а Те са. И добавят, че ако Ние отидем и гласуваме всички, Те няма да помиришат ни Общински съвет, ни Парламент.

В София винаги са били много високо в разсъжденията си.

До снощи например там, на село, си мислех с простия си акъл, че това, което стана в Пазарджик, е най-естественото нещо.

Че Те могат много повече и че ако Те един ден гласуват всички, Ние няма да влезем в Парламента.

Бил съм на матура по математика и не съм решил една задача в живота си, но Те са повече. Те просто са повече и аз това го виждам и го знам. Нищо, че учителят по математика веднъж така ме клъвна с триъгълника по главата, че ми излезе цицина. Но в София знаят повече математика.

Дават по телевизора как Борисов ходи нагоре-надолу в една заличка и трие сол на главите на съпартийците си, и плаши всички останали, които се преструват, че са партии. Ако почна да описвам как изглеждат съпартийците му, край няма да има. Сламчици. Уж министри и управляващи, а сламчици. Мушици.

Бях студент втори курс и баща ми ме взе на лов за глигани в Рибарица. Като най-ненадежден ме оставиха на пусия в най-ниското – при колите. И един двеста и петдесет килограмов глиган излезе точно там. Като го видях как се свлича по склона, ни жив, ни умрял, стрелях в него и той повече не можа да се изправи. Все се влачеше на задните си крака и квичеше – пронизителен квик издаваше.

В несвяст го бях ранил смъртоносно и той не можеше да повярва, докато окаляният под него сняг не стана червен.

Сещате се защо пиша това, нали?

Защото съм от село, разбира се, и защото ме напушва на смях, като гледам как се пъне Борисов. Той, милият, си мисли, че събраните в тая зала негови първенци го обичат и са му верни. Обичат постовете и парите, които им е дал. Писнало им е от него, едва го търпят. И колкото повече ги унижава и натиска, толкова повече те ще намерят оправдание в себе си да идат и да се снимат пред знамето и герба знаете с кого.

Борисов си въобразява, че ГЕРБ е нещо като кауза.

И аз си мислех, че социализмът е кауза и че равенството между хората и честността са кауза, ама видях, че не са. Тогава не живеех на село, а в София и това ме правеше далеч по-умен от сега. Но си го спомням.

На някои хора от ГЕРБ им предстои да го видят – през тези последни трийсет и пет години каузите и партиите бяха далавера и бизнес.

Слушам речника на Тръмп. Почти нищо не схващам, освен едно – сменил се е шерифът и на шерифа не му пука.

На село не треперех чак толкова много дали Тръмп ще получи Нобелова награда за мир, но умните хора в София треперели.

На село като чух, че палестинците с радост се връщат в изпепелените си домове, си помислих, че съм полудял. Но в София вече разбирам, че Ивицата Газа ще стане райска градина. Но не за палестинците.

Такива работи на село се разбират трудно.

Хоризонтът в София е доста голям и сякаш не мога да се съсредоточа върху най-важното. А най-важното сега е да не ме омотае докрай софийската мъгла и да не забравя за простотата на Балкана.

P.S. Искам да завърша с още няколко ловджийски изречения.

Няма защо да си кривя душата – участвал съм и в бракониерски изяви. За подробностите ще премълча – те са осъдителни и, честно казано, ми тежат, но съм запомнил едно – като разпредели мръвките от убитото животно, бай Стефан Чолака ми каза:

–Омърсят ли се с мръвки всички, никой няма да каже нищо и никой няма да гъкне.

Николай Милчев