Вчера късно вечерта ходих до кварталното магазинче.
Отдавна беше се стъмнило и октомврийският вятър напомняше за зимата.
Отвън до магазина, младо семейство цигани с три малки деца бяха се сгушили на завет. Бащата и майката си брояха стотинките, а двете по-големи деца стояха прави и мълчаха. Третото - едно мъниче в лятна детска количка седма употреба плачеше с пълен глас.
Сякаш някой с все сила ми стисна гърлото.
Плачът на детето беше досущ като на внучето ми.
Заболя ме, защото се сетих, че е въпрос на процедурна подробност кога внучето ми ще напусне България и само въпрос на време е да не разбира български.
Заболя ме и защото това семейство ми заприличаха на бежанците - от ония дето ги показват по телевизията.
Горките!
И едните и другите.
И аз.
Най-вече ме заболя, защото не мога да повярвам на т.н държава, че може да помогне на чужди граждани, когато не помага на своите.
Как ще гасиш чуждата мъка, когато палиш собствена под краката си?
С такъв огън дори и пожарникар не може да се справи.
Разбирам и приемам мотивите на всички, които яростно защитават бежанците.
Но се надявам и те да разберат, че трябва да се защитават и българските бежанци в България.
Защото всички сме бежанци!
Всички се опитваме да избягаме от немотията, простотията и управията.
Най - вече от последното.
"Но за разлика от българските политици съм готов да посрещна всяко изпитание или да изгубя всичко...за да остане България на българите!"
Това каза наскоро Валентин Ревански.
Може би пък наистина е дошло време, когато трябва да сме готови да загубим всичко за да си върнем България.
Защото, ако нямаме България - нямаме нищо!
Защото за съжаление, това може би вече е единственият начин внуците ни да знаят български език.
Българските семейства ( независимо дали са цигани или не ) да не си броят стотинките пред магазините.
А вместо детски плач, да се чува детски смях!
......
Подкрепям казаното от Валентин Ревански!
Ако и вие случайно сте съгласни - подкрепете и споделете!