Елена Петрова: За мен всяка роля, а в случая и на единствената женска роля в новия спектакъл на Драматичен театър "Невена Коканова" в Ямбол, "За кого се вдига завесата", е много хубаво изкушение. А пък и жените трябва да бъдат като изкушение. Надявам се, присъствайки в цялостното пространство, вмъквайки се във всички мъжки образи, оставяйки някакъв отпечатък в героите им, наистина да предизвикаме зрителите да влязат в нашия свят, тъй като пиесата на Магда Борисова засяга изключително много вътрешния свят на актьора, но бих го определила и като вътрешния свят на човека въобще.

Какво се случва, когато един човек слезе от сцената на живота си, защото за актьора голяма част от живота му е сцена? Това, което осъществява като актьорско присъствие цял живот на сцената, това е неговата изповедалня. И в случая става въпрос за един артист, който е бил на една от първите ни сцени и всъщност в един момент той се счупва, трябва да спре да бъде на тази сцена, да бъде великолепието от всички образи, което е сътворявал години наред, и да започне да играе на собствената си сцена, на собствения си живот, в собствения си дом, просто в едно малко пространство. Затова и всъщност нашата сцена прилича на сцена в сцената.

Човек, когато загуби своята идентичност като артист и вече не може да се осъществява, търси всячески да продължи да получава тази емоция, тази енергия, това усещане за словото, за това да се превъплъщаваш в различни образи. Защото всъщност тя те прави жив, иначе наистина оставаш един счупен човек. И всеки един от колегите артисти го е усещал в някакъв период от живота си това.

Моята героиня Мария също е такъв образ. Тя поради някаква причина, която всички зрители ще разберат, когато дойдат да гледат представленията, е напуснала защитеното си пространство на сцената в театъра, защото ние там сме защитени. Ние сме като деца в защитено жилище, защото се облягаме на всичките образи, които имаме, и освен че оставяме част от себе си, се чувстваме уютно на сцената, минавайки през всички емоции. А когато излезем на сцената на собствения си живот, понякога се объркваме и се загубваме. И всъщност това е интересното на пиесата. Какво се случва с човека, когато вече не може да бъде този човек, който цял живот е вървял към своите цели, към своята идентичност като реализация, като присъствие в живота и на сцената. И оттам всъщност идва това объркване. Започват да живеят всичките му образи като сенки в него. Започват да го провокират. Това са хора, които всъщност, минавайки през образите, които са играли на театъра, започват да разиграват в живота и започват да си говорят през реплики от пиеси, разкривайки това, което им липсва.

Въпрос: Означава ли, че обаче актьорът се чувства по-сигурен, когато е на сцената, а когато е извън нея губи почвата?

Елена Петрова: Точно това казах. Вече, след сравнително дългия ми път в тази професия, точно това усещане ми остава, че когато вляза в театър, аз наистина се чувствам в убежище, като място, в което мога да споделя най-големите си тайни, тревоги, рани. Ние така се лекуваме на сцената – през героите, през образите. И това е всъщност най-хубавото, най-страшното, най-потъващото в бездна състояние, защото то е опасно, понеже не е истинско.

И може би затова, когато вече сме в личния ни живот с личните ни взаимоотношения, понякога малко се изгубваме, получаваме една тревожност, едно объркване, но пък наистина сцената ни връща обратно. То е някаква много преплетена, като преплетен пъзел е. Излизаш от едното, вървиш към другото. Разбира се, всички имаме една много стабилна психика и знаем кога спира театърът, спира играта и кога всъщност трябва да бъдем в истинския ни живот. Така че да, бих казала, че при мен особено много от ролите, които съм играла, са били като спасителен пояс.

Въпрос: А какво трябва да отнесе публиката, след като изгледа пиесата?

Елена Петрова: Това, че понякога магията на театъра е необходима, за да лекува душите ни, за да задава правилните въпроси, за да ни провокира да излезем от рутината, от ежедневието, да се опитаме да стигнем по-далеч от това просто да сме в пирамидата на Маслоу и да мислим само за оцеляването си, а само за това как да преодолеем и днешния ден, а как да се опитаме да си подредим живота така, че да бъде в някаква светска среда, която обаче не ни развива като личности.

Точно това мисля, че трябва да отнесат със себе си. Най-важното е изкуството, театърът, който винаги е бил подаващата ръка, когато има кризи. Винаги е бил нещо като спасение. Историите назад във времето го показват, че дори и при много големи катастрофи, войни, катаклизми, всъщност хората започват да се изправят и да се събират заедно именно в такива места през изкуството. И това е нашият апел. Просто малко повече пускаме зрителите да видят света на артистите, но също така и на човека. Моята героиня накрая казва: "Да, театралите са по-различни от другите хора, но все пак си остават хора."

Въпрос: А как се работи с ямболската трупа?

Елена Петрова: Чудесно. Аз съм в много хубава мъжка компания, страхотни приятели, колеги. Мисля, че имаме един много спокоен, удовлетворяващ, интересен, талантлив процес на работата. Така че благодаря и за поканата на директора на театъра. Отново работя с Бойко Илиев. Вече се познавам много добре. Мисля, че бързо хващам това, от което той има нужда, когато ме води през сцените.

Така че първо предстои да си проверим представлението, да стигне до по-голяма част от зрителите, да се свържат с него. Това е най-голямото ми желание – наистина да стигне до по-голяма част от зрителите и да го припознаят, защото пиесата е интелигентна, наистина изследва много вътрешни процеси, има много забавни моменти, има много конфликти, типични между мъжа и жената. И тук много сладкото е, че те наистина си говорят през реплики от пиеси. Надявам се, че свършихме добра работа.