През последните няколко дни прекарвам доста време в болницата в Ямбол. Заради баща ми. За щастие, той вече се чувства много по-добре, но никога не съм предполагал, че толкова пъти ще се наложи да измина разстоянието от вкъщи до болничното заведение. А там истории дебнат от всеки ъгъл. Всеки човек, носи със себе си не само болестта си, а и съдбата, която го е довела до това състояние. В повечето случаи тя е съпроводена и със самота...
Докато чакахме пред кръвния център с останалите, с които трябваше да дарим кръв за баща ми, имаше хора, които ни предлагаха да станат кръводарители. Срещу известна сума пари, разбира се. Знам, че това е практика на много места из страната, тъй като има недостиг на кръвни банки. Макар да не одобрявам спасяването на живот в превръщане на бизнес, видях нагледно защо е добре, че ги има и тези кръводарители. Има самотни и възрастни хора, които нямат към кого да се обърнат, за да се дари кръв за тях. Такива, чиито деца са далече и вероятно само новината за смъртта им, съобщена от непознат глас по телефона, би ги накарала да се върнат на родното си място. Тези хора се възползват от възможността да платят на случайните кръводарители, чакащи пред кръвния център всеки ден, за да получат пари срещу кръвта си. Пари срещу спасяване на живот.
Мислех си, че в часовете за посещение в болницата ще настъпва суматоха, заради всички хора, които ще се юрнат да идват при близките си. Уви, въобще не е така. Двама-трима души само се засичаме пред отделението, когато дойде времето за болничните посещения. И минавайки покрай стаите, докато стигнем с мама до стаята на баща ми, толкова много очи ни гледат с очакване. Ала никой не идва заради тях. Възрастни хора се разхождат с проходилки в коридора и гледат през прозореца този един час. Сякаш надеждата им, че ще бъдат приятно изненадани от близък или приятел не ги напуска до последно. И щом вече видят, че посетителите започваме да си тръгваме, те се прибират по стаите си, осъзнали, че и днес никой няма да ги посети...
Вчера изписаха възрастен мъж, който е лежал в отделението. След всички изследвания, които му бяха направени преди да бъде изписан, той стоеше в коридора с една найлонова торбичка, в която бяха събрани вещите му. Когато медицинската сестра мина покрай него, той я попита какви още изследвания ще му правят, че са го накарали да чака тук.
- Чакаме да дойдат близките ти, за да се подпишат, че те взимат вкъщи.
- Аз нямам близки. Никой няма да дойде да ме вземе.
- Сам ли ще си отидеш оттук?
- Да, сам.
След известно гледане в очите му с тъга, съчувствие и дори съжаление, сестрата го придружи до кабинета, в който той трябваше сам да се подпише, че си тръгва от болницата. Без придружител.
И споменавайки за персонала, ще споделя с колко добро впечатление съм от всички, работещи в болницата. Поради липсата на кадри, всички лекари, медицински сестри и санитарки вземат безкрайни смени. Някои от тях след дневна смяна остават за нощна. Въпреки всичката умора, постоянното търчене по коридорите и стълбищата, тези хора са винаги с усмивка на лицето. Поздравяват любезно, стараят се да запазят доброто си настроение и дори някои от тях си тананикат весели песнички, докато вършат работата си. Това смятам, че оказва влияние не само върху собственото им настроение, а и на това на пациентите, за които се грижат. Когато видиш един усмихнат, сияещ и добронамерен човек срещу себе си, който ти казва, че всичко ще бъде наред, това неминуемо ще те накара да повярваш на думите му.
Една от сестрите разбра, че осемдесетгодишният мъж в стаята при баща ми скоро ще има рожден ден. Увери го, че дотогава ще бъде добре след операцията и ще си бъде вкъщи с близките. Но добави шеговито:
- Вчера празнувахме деветдесетия рожден ден на пациент в другия край на отделението. Така че ти си още младеж.
Бъдете здрави!
Боян Боев, писател
https://www.facebook.com/boyan.boev07