Днес, 29 юни, православната църква отдава почит на светите първовърховни апостоли Петър и Павел – двама от най-значимите стълбове на християнската вяра, чиято памет българският народен бит е превърнал в един от най-обичаните летни празници. .

Двама апостоли, две различни съдби

Житията на двамата светци разказват истории на дълбока вътрешна промяна. Свети Петър е роден като обикновен рибар от Капернаум, по име Симон – Христос е този, който му дава новото име Петър, от гръцкото „петра", камък, символ на твърдост във вярата. Петър следва Спасителя неотлъчно, но в нощта на залавянето на Христос три пъти се отрича от него от страх – грях, за който по-късно дълбоко съжалява до края на живота си.

Свети Павел тръгва от съвсем обратната посока. Като фарисей той участва активно в гоненията на първите християни, докато на пътя за Дамаск чува глас от небето, който го пита защо преследва вярата. Това преобръщане го прави един от най-ревностните проповедници на християнството. Според преданието двамата апостоли намират мъченическа смърт в един и същ ден – свети Петър е разпънат, а свети Павел – обезглавен с меч. Затова денят е общ и за двамата, макар в българската традиция почитта понякога леко да измества тежестта повече към свети Петър, който в народните вярвания е пазител и „ключар" на райските порти.

От пости към обилна трапеза

Петровден се предхожда от двуседмичен пост – Петровите пости, които започват веднага след Петдесетница. Затова денят на самия празник носи особена радост на трапезата – тя най-често включва най-младото пиле от настоящата година, наречено „петровско пиле", прясни картофи и домати, тиквеник, млечна баница, както и ястие, познато в различни краища на страната като „бял мъж", „белмъш" или „кутмач". На масата задължително присъстват и първите узрели ябълки – „петровки", които по обичай се освещават в църква, а след това се разнасят на близки и съседи за здраве – особено в семейства, изгубили дете, защото според вярването по този начин малките душици ще имат с какво да се радват в задгробния живот.

Жътва, мълчание следобед и камъчета за берекет

Петровден се случва точно когато земеделската година е в своя най-натоварен момент – пика на жътвената кампания. Народната памет е съхранила израза „свети Петър хваща сърпа" – защото в традицията се работи само до обяд. Следобед всякакъв труд, домашен или полски, се смята за забранен, тъй като се вярва, че нарушаването на това правило би навредило на плодородието на годината.

На много места из страната ранно сутринта на празника хората хвърлят малки камъчета в лозето, бостана или нивата – дребен, но символично натоварен жест с надеждата за богата реколта. На отделни места момите обикалят полето и раздават ябълки за здраве на срещнатите – обред, в който плодът се превръща в дар, носещ закрила.

Празник на имената

Петровден е и един от най-богатите на имени дни в българския календар. Празнуват всички, носещи името Петър и неговите производни – Петя, Петра, Петранка, Петрунка, Петьо, Пейо, Камен (по смисъла на „камък", който носи самото име Петър) – а заедно с тях и Павел, Павлина, Павла, Павлин и сродните им форми. В някои райони на страната с празника свързват и името Пенка, макар нейният официален имен ден да е през октомврийския Петковден – ясен пример за това как двата близки по звучене, но напълно различни празника понякога се преплитат в местната традиция.

Така Петровден остава ден с двойно лице – дълбоко духовен спомен за две съдби, преобразени от вярата, и същевременно жив селскостопански обред, вплетен в ритъма на българското лято. Денят напомня, че точно в средата на най-горещия сезон, между труда на жътвата и радостта от първия плод, се крие една от най-устойчивите нишки на народната памет.