×

Внимание

EU e-Privacy Directive

This website uses cookies to manage authentication, navigation, and other functions. By using our website, you agree that we can place these types of cookies on your device.

View Privacy Policy

View e-Privacy Directive Documents

You have declined cookies. This decision can be reversed.

В Прозорчето на Алис

Неделя, 30 Януари 2022 15:28

 

Снежната кралица

 

ЧЕТВЪРТИ РАЗКАЗ
КНЯЗЪТ И КНЯГИНЯТА

Герда пак седна да си почине. Насреща й върху снега скачаше един голям гарван. Той дълго я гледа, като клатеше глава, и най-сетне заговори:

— Га! Га! Добър ден!

По-хубаво гарванът не можеше да приказва на човешки език, но той желаеше доброто на момичето и го попита къде е тръгнало тъй самичко по широкия свят. Герда разбра много добре думата „самичко“ и почувствува какво означава тя. Момичето разказа на гарвана цялата си история и го запита дали не е виждал малкия Кай.

Гарванът поклати важно глава и рече:

— Може би, може би!

— Как? Истина ли? — извика радостно момичето и прегърна гарвана тъй силно, че насмалко щеше да го удуши.

— Полека! — каза гарванът. — Струва ми се, че това беше малкият Кай. Но той навярно те е забравил там, при княгинята.

— Мигар той живее при княгинята? — попита Герда.

— Да, слушай — рече гарванът. — Само че аз говоря мъчно на вашия език. Ако знаеш гарвански, бих могъл да ти приказвам много по-добре.

— Не, аз никога не съм учила гарвански — рече Герда. — Но моята баба разбира тоя език и може да говори на него.

— Нищо — каза гарванът. — Лошото е само, че трудно ще се разбираме. И той разказа всичко, каквото знаеше.

— В царството, в което се намираш сега, живее една княгиня. Тя е много умна, защото е чела всички вестници в света и после пак ги е забравила. Неотдавна тя седеше на престола си, а това не е тъй приятно, както обикновено мислят хората. И тъй както си седеше, княгинята започна да тананика една песничка, а в тая песничка се казваше: „Защо пък да не се омъжа?“

„Наистина, защо ли не се омъжа?“ — каза си княгинята и реши веднага да се омъжи, но само за човек, който може да води разговор, а не да мълчи и да се надува, защото туй е твърде досадно. Княгинята свика всичките си придворни дами и когато те узнаха каква е работата, зарадваха се много. „Драго ни е! — извикаха те. — Неотдавна и ние сами мислехме за това!“ Бъди уверена, че ти говоря самата истина — рече гарванът. — Аз имам една питомна годеница, която се разхожда свободно из палата, и тя именно ми разказа всичко туй. Да, моята годеницата е врана. Та да си дойдем на думата. На следния ден всички вестници излязоха с рамки от сърца и с гербовете на княгинята. В тях се съобщаваше, че всеки хубав момък може да се яви в палата и да поприказва с княгинята. Тоя, който говори най-добре, тя ще избере за свой съпруг.

Да, да, уверявам те! — каза гарванът. — Всичко туй е също тъй вярно, както е вярно, че седя сега пред теб. Отвред се затекоха младежи. Настана голяма бъркотия: всеки се блъскаше, всеки тичаше насам-натам, ала нито първия, нито втория ден можа да сполучи някой. Всички умееха да говорят добре, докато бяха на улицата, но щом прекрачеха прага на палата и зърнеха стражата със сребърните ширити, щом се изкачеха по стълбите и съглеждаха слугите в златните дрехи и големите ярко осветени салони, те се забъркваха и не можеха да кажат нито думица. Изправеха ли се пред престола, на който седеше княгинята, те можеха да повторят само нейната последна дума. А тя, разбира се, не искаше да слуша собствените си думи. Сякаш всички тия младежи биваха омагьосвани от нещо, докато излязат на улицата. Едва тогава езиците им се развързваха. Те се нареждаха в дълги редици — от портите на палата чак до градските врати.

Аз сам ходих да ги видя — каза гарванът. — Те бяха гладни и жадни, но от палата не им даваха дори чашка вода. Наистина някои по-умни си бяха донесли хляб и масло, но само за себе си.

„Нека изгладнеят, та княгинята да не ги хареса“ — казваха си те за другите.

— Ами Кай, малкият Кай? — попита Герда. — Кога дойде той? Беше ли и той в тълпата?

— Чакай! Сега ще стигнем до него. На третия ден в палата пристигна едно малко момче без кон и без кола. То вървеше пешком към палата. Очите му светеха като твоите, но дрехите му бяха вехти.

— Това е Кай! — извика радостно Герда. — Значи аз ще намеря моето другарче? — тя запляска весело с ръце.

— То носеше на гърба си малка торба — продължаваше гарванът.

— Не, туй е било навярно шейната му — каза Герда. — Той излезе с шейна от къщи.

— Може и тъй да е — рече гарванът. — На това не обърнах внимание. Но от устата на моята питомна годеница чух и мога да твърдя положително, че когато момчето съгледа войниците със сребърните ширити пред входа на палата и когато се изкачи по стълбите и видя слугите в златните дрехи, то никак не се смути. Поздрави ги и рече: „Трябва да е много досадно да стоиш на стълбите. Аз ще вляза вътре.“ Всички зали бяха силно осветени. Царедворците и генералите ходеха по чорапи и носеха златни съдове. По-голяма тържественост човек не можеше да си представи. Само обущата на момченцето скърцаха и дигаха шум, ала туй не го смущаваше.

— Това наистина е бил Кай — каза Герда, — защото той имаше нови обуща. Аз го чувах как скърца с тях в бабината стая.

— Да, те скърцаха силно — продължаваше гарванът. — Той влезе смело при княгинята, която седеше върху един бисер, голям колкото колело на чекрък. А всички царедворци със своите прислужници и с прислужниците на прислужниците си и всички кавалери със своите придружници и с придружниците на придружниците стояха наоколо и колкото по-близо стояха до вратата, толкова бяха по-горди! Човек просто не смееше да гледа слугата на прислужника на придворния лакей — тъй важно стоеше той до самата врата.

— Ах, това трябва да е било ужасно! — извика разтреперана Герда. — И въпреки туй Кай се ожени за княгинята, нали?

— Ако не бях гарван, аз сам бих се оженил за нея, макар че съм вече сгоден — отвърна гарванът. — Разправят, че той говорел също тъй хубаво, както аз говоря гарвански език. Това чух от устата на моята питомна годеница. Той бил весел и хубав и заявил, че дошъл не да се жени, а само да чуе мъдрите слова на княгинята. Но тя му се понравила, а после и той се понравил на нея.

— Да, това наистина е бил Кай — каза Герда. — Той беше много умен и знаеше да смята наум дори с дробни числа. Ах, заведи ме, моля ти се, в палата!

— Лесно е да се каже това — отвърна гарванът, — но трудно е да се изпълни. Чакай, аз ще говоря с моята годеница. Може би тя ще ни даде някакъв съвет. Защото, трябва да ти призная, такова момиче като теб мъчно може да влезе в палата.

— Не, мен ще ме пуснат! — извика Герда. — Когато Кай чуе, че съм дошла, той сам ще излезе да ме посрещне.

— Почакай ме там, зад решетката! — рече гарванът и като поклати глава, разпери криле и хвръкна.

Късно вечерта гарванът се върна.

— Га! Га! — извика той. — Нося ти много здраве от моята годеница и едно малко хлебче, което тя открадна от кухнята. Там има много хляб, а ти сигурно си гладна. Слушай сега: ти не ще можеш да влезеш в палата, защото си боса, а войниците със сребърните ширити и слугите в златните дрехи не позволяват никому да влиза там бос. Но не плачи — ти все пак ще отидеш в палата. Моята годеница знае една малка задна стълбичка, която води в спалнята на княгинята. Тя знае също и къде се намира ключът от спалнята.

И те отидоха в градината на палата, в една голяма алея, където листата капеха от дърветата. Когато всички лампи в палата изгаснаха, гарванът заведе Герда до задната врата, която стоеше полуотворена.

О, как силно биеше сърцето на Герда от страх и надежда! Струваше й се, че тя прави нещо лошо, а всъщност искаше само да узнае дали Кай е наистина тук. Да, той трябва да е тук. Герда си представяше съвсем ясно как той й се усмихва също както някога, когато двамата седяха под розовите храсти в къщи. Той, разбира се, ще се зарадва, като чуе колко дълъг път е изминала тя заради него и колко много са натъжени всички у тях от неговото отсъствие. Ах, сърчицето й замираше от уплаха и радост!

Ето, те стигнаха вече до стълбата. На една поличка гореше малка лампа, а долу на пода стоеше една питомна врана. Тя въртеше глава на всички страни и разглеждаше внимателно Герда, която се поклони, както баба й я бе научила.

— Моят годеник ми разправи много хубави неща за теб, малка госпожице — рече враната. — Твоята история е наистина трогателна. Искаш ли да вземеш лампата? Аз ще вървя напред, а вие двамата след мен. Ще вървим все направо и никого няма да срещнем.

— Струва ми се, че някой върви след нас — каза Герда. В същия миг край нея наистина пропълзяха някакви сенки: коне с развени гриви и с тънки нозе и на тях ловци, дами и рицари.

— Това са сънища! — извика враната. — Дошли са да водят на лов мислите на благородните господа. Туй е твърде удобно за нас, защото ти ще можеш да видиш по-отблизо спящите. Но надявам се, че когато те приемат с почит, ти ще ни бъдеш признателна, нали?

— О, за туй можем да бъдем напълно сигурни! — забеляза дивият гарван.

И те влязоха в първата зала, стените на която бяха покрити и украсени с изкуствени цветя. Тук сънищата просто се тълпяха и хвърчаха тъй бързо, че Герда не можеше да ги различи отблизо. Залите ставаха все по-прекрасни и човек се замайваше от тяхното великолепие.

Най-сетне те влязоха в спалнята. Тук таванът приличаше на голямо палмово дърво със стъклени листа, а посред залата, върху дебело златно стъбло, висяха две легла, всяко от които приличаше на лилия. Едното легло беше бяло и в него спеше княгинята. Другото бе червено и в него Герда трябваше да търси Кай. Тя подигна едно от червените листа и видя малка мургава главичка. Да, това беше Кай! Герда извика високо името му и приближи лампата към него. Сънищата отлетяха веднага, той се събуди, извърна глава и — ах, това не беше Кай!

Князът приличаше на него само в шията, макар че беше също тъй млад и хубав. Събуди се и княгинята. Тя разтърка очи в едно листенце на бялата лилия и попита какво се е случило. Тогава малката Герда заплака и разказа цялата си история и всичко, каквото бяха направили гарваните за нея.

— Бедно дете — рекоха князът и княгинята. Те похвалиха гарваните и обещаха да не им се сърдят и дори да ги възнаградят, но при условие, че друг път не ще вършат такива неща.

— Искате ли да ви пусна на свобода, или да ви провъзглася за придворни гарвани с право да се ползувате от всички остатъци от кухнята? — попита княгинята.

Двата гарвана се поклониха ниско и отвърнаха, че предпочитат постоянното местожителство. Те се замислиха за старостта и решиха, че не ще бъде зле да имат осигурена прехрана на стари години.

Князът стана от леглото си и покани Герда да легне в него, защото след всичко, което чу, той не можеше да заспи. Тя сви ръчичките си и помисли: „Колко добри са тук и хората, и животните!“—после затвори очи и сладко заспа. Сънищата се втурнаха отново в стаята и на Герда се стори, че ангели возят една малка шейна, в която седи Кай и й кима с глава. Но всичко туй беше само сън и всичко изчезна мигом, щом тя отвори очи.

На следната утрин князът и княгинята облякоха малката Герда в кадифе и коприна. Те й предложиха да остане в палата, където можеше да живее безгрижно. Но Герда ги помоли да й дадат само една малка кола с кон и едни обувки, защото бе решила да тръгне отново по света, за да търси малкия Кай.

Дадоха й не само обувки, но и маншон за ръцете и я облякоха в чисти дебели дрехи. И когато тя се приготви за път, пред вратата спря една кола от чисто злато с герба на княза и княгинята. Коларят, слугите и гвардейците — да, бяха й дали дори гвардейци да я придружават — носеха на главите си златни корони. Князът и княгинята сами й помагаха да се качи в колата и й пожелаха добър път. Горският гарван, който се беше вече оженил, изпрати Герда далеч от палата. Той седеше до нея, защото не можеше да пътува с гръб към конете. Питомната врана пък стоеше пред вратата и пляскаше с криле. Тя не отиде с тях, защото страдаше от главоболие още от деня, когато я бяха приели за придворна врана и й бяха позволили да яде, колкото си иска. Цялата кола бе натъпкана със захарни бисквити, а сандъкът под седалището беше пълен с плодове и сладки.

— Сбогом! Сбогом! — викаха князът и княгинята.

Малката Герда плачеше, от очите на гарвана също се лееха сълзи. Тъй пропътуваха те първите три мили. После и гарванът се сбогува с момичето и тая раздяла беше много тежка за тях. Гарванът кацна на едно дърво и размахваше черните си криле, докато златната кола, която грееше като слънце, се изгуби от очите му.

ПЕТИ РАЗКАЗ
МАЛКАТА РАЗБОЙНИЧКА

Герда пътуваше из тъмна гора, но колата светеше като факел. Съгледаха я разбойници и се нахвърлиха върху богатата плячка.

— Това е злато, чисто злато! — извикаха те, като изскочиха из храстите, хванаха конете, убиха малките гвардейци, коларя и слугите и измъкнаха Герда от колата.

— Ах, колко е тлъстичка и хубава, навярно с орехи са я хранили! — рече една стара разбойничка с дълга сплъстена брада и рошави вежди. — Месцето й трябва да е като на малко агне! Ах, как ми се иска да си хапна от нея!

И тя измъкна един остър нож, който лъсна страшно.

— Олеле-е-е! — извика в същия миг старата разбойничка. Нейната дъщеря, която седеше на гърба й, я беше захапала силно за ухото.

— Проклетнице! — пискаше тя, без да може да убие Герда.

— Тя ще си играе с мен! — рече малката разбойничка. — Ще ми даде маншона си и хубавите си дрехи и ще спи с мен на едно легло.

И разбойническото момиче ухапа още веднъж майка си, но тоя път толкова силно, че тя подскочи и се завъртя на петите си. Всички разбойници се разкискаха и казаха:

— Гледайте я как танцува с плашилото си!

— Искам да се кача в колата! — извика разбойническото момиче и неговото желание бе веднага изпълнено. Малката разбойничка и Герда седнаха в колата и препуснаха навътре в тъмната гора през тръни и камъни. Разбойническото момиче беше голямо колкото Герда, но имаше широки плещи, мургава кожа и беше по-силно. Очите му бяха съвсем черни и гледаха някак тъжно. То прегърна малката Герда през кръста и каза:

— Те няма да те убият, докато аз не ти се разсърдя! Ти навярно си някоя княгиня?

— Не — отвърна Герда и разказа всичко, което беше преживяла, разказа колко много обича малкия Кай.

Разбойническото момиче я погледна строго, поклати глава и каза:

— Те няма да те убият дори и когато аз ти се разсърдя, защото тогава аз сама ще те убия!

И то изтри сълзите на Герда и скри ръцете си в нейния мек и топъл маншон.

Най-сетне колата спря. Те влязоха в двора на разбойническия замък, чиито стени бяха разпукани от горе до долу. Из пукнатините хвърчеха гарвани и врани, а наоколо наизскачаха големи кучета, вързани за вериги. Тия кучета гледаха така свирепо, сякаш бяха готови да разкъсат човека, но те не лаеха, защото им беше забранено.

В една широка стара зала с опушени стени гореше голям огън на каменно огнище. Димът се виеше под тавана и търсеше място да излезе навън. В един голям казан вреше супа, а на шишове се печеха диви и питомни зайци.

— Тая нощ ти ще спиш с мен и с всичките ми животни! — каза разбойническото момиче.

Те се нахраниха, пиха и после отидоха в един ъгъл, където беше насипана слама, покрита с черги. Над това легло бяха кръстосани върлини, по които спяха накацали около стотина гълъба. Когато момичетата се приближиха, птиците зашумяха леко.

— Всички тия гълъби са мои — рече малката разбойничка, като улови един от гълъбите за нозете и го разтърси тъй силно, че бедната птица запърха в ръцете й. — Целуни го! — извика тя и удари с него Герда по лицето. — Там пък има диви гълъби — продължаваше момичето, като сочеше една дупка в стената, замрежена с дървени пръчки. — Тия два гълъба са горски скитници. Те ще избягат веднага, ако не ги държим добре затворени. А ето и моя стар любимец Бе! — При тия думи разбойническото момиче издърпа за рогата един северен елен, който беше вързан с връв и имаше около шията си лъскав меден гердан. — Него също трябва да пазим добре, защото и той ще избяга. Всяка вечер аз го гъделичкам по шията с моя остър нож и той много се плаши от това.

Малката разбойничка измъкна от една пукнатина в стената остър нож и помилва с него шията на елена. Бедното животно започна да рита и да скача, а разбойническото момиче се разкиска и дръпна Герда в леглото.

— Мигар ти спиш с нож? — попита Герда, като се огледа уплашено наоколо.

— Аз спя винаги с ножа си! — отвърна малката разбойничка. — Никой не знае какво може да се случи. А сега хайде, разправи ми още веднъж историята за малкия Кай и за твоето пътуване по широкия свят!

И Герда разказа отново цялата своя история. Горките гълъби гукаха отгоре в клетката си, а другите спяха. Разбойническото момиче бе обвило едната си ръка около шията на Герда, а в другата държеше ножа и хъркаше тъй силно, че Герда не можа да мигне цяла нощ. Тя не знаеше дали ще я оставят жива, или ще я убият. Разбойниците седяха около огъня, пееха и пиеха, а старата разбойничка скачаше и се премяташе презглава. О, с какъв страх гледаше Герда всичко това!

Изведнъж горските гълъби заговориха:

— Гу! Гу! Ние видяхме малкия Кай. Една бяла кокошка возеше неговата шейна. Той седеше в нозете на Снежната царица, която мина през гората, когато ние лежахме още в гнездото си. Тя духна към нас и всичките ни братчета измряха освен нас двете. Гу! Гу!

— Какво казахте? — рече Герда. — Накъде пътуваше Снежната царица? Знаете ли нещо за нея?

— Навярно тя пътуваше за Лапландия, защото там винаги има сняг и лед. Питай северния елен, който е вързан отсреща.

— Да, там има винаги сняг и лед и е чудно хубаво! — каза еленът. — Там можеш да тичаш на свобода по широките бели равнини. Там е опъната лятната палатка на Снежната царица, а нейният голям замък се намира по-горе, на самия Северен полюс, на остров, който се казва Шпицберген.

— О, Кай, миличък Кай! — въздъхна Герда.

— Мирувай — рече малката разбойничка, — защото ще ти забия ножа в гърдите! На сутринта Герда й разказа всичко, което чу от горските гълъби. Разбойническото момиче я погледна строго, поклати глава и каза:

— Добре, така да бъде!… Знаеш ли ти къде се намира Лапландия? — попита то северния елен.

— Че ако аз не зная това, кой ще знае! — отвърна еленът и очите му светнаха. — Там съм се родил и израснал, там съм тичал по снежните полета.

— Слушай! — каза разбойническото момиче на Герда. — Всички наши хора са излезли. Само мама е в къщи, но след закуска тя ще си пийне от голямото шише и ще заспи за малко. Тогава аз ще направя нещо за теб!

И момичето скочи от леглото, отиде при майка си, дръпна я за брадата и рече:

— Добро утро, мила козичке!

И майката плесна така силно детето си, че носът му стана червен. Разбира се, тя направи туй от любов, защото такива бяха милувките й.

После, когато старата жена пийна няколко глътки от голямото шише и захърка, малката разбойничка се приближи до северния елен и му каза:

— Дълго още бих искала да те гъделичкам с ножа по шията, защото тогава си много смешен. Но няма какво да се прави. Аз ще те отвържа и ще те пусна да избягаш в Лапландия. Само че ще тичаш с всичка сила и ще отнесеш това малко момиче в замъка на Снежната царица, където живее неговият другар. Ти навярно си чул какво приказваше то преди малко. То говореше доста високо, а ти обичаш да подслушваш.

Еленът подскочи от радост. Разбойническото момиче качи Герда на гърба му, завърза я здраво и дори й сложи за седло една мека възглавничка.

— Вземи тия кожени обувки, защото на север е студено — рече малката разбойничка. — Аз пък ще запазя за себе си маншона, той е много хубав. Но аз няма да те оставя да мръзнеш. Ето ти големите мамини ръкавици, те ще ти стигнат чак до лактите. Сложи ги на ръцете си. Ах, сега ти наистина заприлича в ръцете на моята грозна майка!

Герда плачеше от радост.

— Не мога да търпя хленчене — каза разбойническото момиче. — Сега ти трябва да бъдеш весела! Ето ти два хляба и малко сланина, за да не гладуваш!

И тя привърза за гърба на елена хлябовете и сланината. После момичето отвори вратата, изгони из двора големите кучета, преряза с острия нож връвта на елена и му каза:

— Хайде, бягай и пази това момиче!

Герда протегна ръцете си в големите ръкавици към малката разбойничка и извика:

— Сбогом!

След това северният елен побягна с всичка сила из голямата гора — през камъни и дървета, през блата и равнини. Вълците виеха, гарваните грачеха. „Хръст! Хръст!“ — ехтяха стъпките на елена. Небето пламна изведнъж и се заля в чудна светлина.

— Ето моето родно северно сияние! — извика еленът. — Погледни го как свети! — И той побягна още по-бързо. И бягаше ден и нощ.

Когато от хлябовете и от сланината не остана нито късче, те бяха вече в Лапландия.

 

Ханс Кристиан Андерсен

продължението следва

Read 346 times
Rate this item
(0 votes)

Последни новини

Copyright © 2022 Актуални новини за Ямбол. Следете последните новини от днес за Ямбол.. All rights reserved.
designed by Nuevvo