Наскоро от едно място ми обясниха, че не мога да използвам на публично място думата цигани. Ако съм щял да говоря за този етнос, то задължително да ги наричам роми.
Нямах никакво намерение тогава да се ровя в живота на смуглите ни сънародници, но хвърлих едно писъмце към стар приятел, за да го открехна за новите тенденции.
Той е организиран човек и ми отговори сравнително бързо, като ме открехна, че в неговия речник на българския език, купуван някъде в началото на 50-те години на миналия век, думата роми липсвала.
Имало обаче думата цигани. И в множествено, и в единствено число. Не бих казал, че откритието ме потресе – все пак сме в царството на безкрайния Преход и тук, на територията, наричана България, видяхме какви ли не абсурди.
За мен да си длъжен да изхвърлиш от речника си думата цигани е поредният абсурд. Мен ме оставете, аз съм един провинциален драскач, за който я някой запали цигара на гробищата, я не запали, когато Оня поиска да му се явя.
Но какво ще прави Александър Сергеевич Пушкин, например, нарекъл цяла поема „Цигани”. Няма кой, разбира се, да вади гордостта на Русия от гроба, но ако Кремъл реши да стане част от Европейския съюз, и там циганите изведнъж ще се превърнат в роми. И таборът на Емил Лотяну няма да пътува към небето, а ще свие към близкия хипермаркет, за да докаже, че е част от цивилизацията.
Такива времена дойдоха – всичко друго оправихме и цъфтим, та връзваме, и вече и с циганите решихме нещата.
До момента, в който те самите няма да решат, че е обидно да ги наричаме роми