Разпнаха го вчера. В петък.Тъжно беше. Много. И болезнено. Сякаш в моите китки и в моите глезенизабиваше палачът гвоздеите! Тръгнах си. И двамата разбойницитръгнаха от двете ми страни. (Свикваме с мъката.Гордеем се понякога с нея.И скръбта си има свой ентусиазъм.) Разпнаха го вчера. В петък. Вчера. Вчера.Тъжно беше, но пределно ясно - вчера.Яснотата облекчава болката... Всички знаем, всички помним притчата:във неделя трябва да възкръсне. Утре.Ах, ще бъде радостно в неделя, утре!Ще се смеят всички, ще се кичатс разцъфтели клонки, ще танцуват,а палачите ще произнасят речи. Утре! Утре!Ах, ще бъде весело в неделя, утре! Но днес е събота.Жестока събота.Разпята събота.Мълчим, разпнативърху кръста на хоризонталните надеждии отвесното съмнение. Няма вече болка, мислите потискаща.Радостта я няма още, мислите приспиваща.Кой ще издържи? Когоняма да го смаже отчаянието?Кой в мълчанието тъмноще запази вярата си? До неделя. Всички ще са вярващи в неделя.И във петък всички бяха вярващи.Но във събота,в събота,в събота,днес - в събота,в събота,в събота,кой е още вярващ?Кой няма да се отрече в събота? Стефан Цанев