За всичко бе виновна Мирей Матьо. И училищният директор, който позволяваше в прогимназията малките пикли да носят сасон. Мирей бе на върха на славата си в средата на 70-те години и всички слушахме песните и, въпреки че не разбирахме нищо от френски език. Късно, много по-късно, щяхме да разберем, че това е езикът на любовта, който не стига, че бе все още универсален, а и неизтребим.
{vbox7}2853fa56{/vbox7}
Мирей Матьо, позната под името Мая, преминаваше нарочно по двайсет пъти на междучасие по целия коридор и обираше въздишките на и без това напоената с пубертет прогимназия.
Годината трябва да е била 1975. По-сигурно е обаче да е следващата - 1976, защото имаше някаква идиотска инициатива на партийното и педагогическото ръководство из държавата всеки от нас да пробяга 1976 метра. И заради този подвиг да му връчат значка.
Защо точно толкова метри и нито един повече или по-малко, ми се въртеше вчера из олисяващата глава. Какво ще е означавало това число - дали не беше кръгла годишнина от някой конгрес на комунистическата партия или от някой неин пленум?
Помня, че конгрес бе нещо повече, по-значимо от пленум, но всичко зависеше в ония години от това кой е правил пленума. Когато той е Априлски и се навършваха 20 години от провеждането му, а в моя случай той май бе тъкмо такъв, и от неговата епохална роля в живота на държавата, следователно и на нас,-зависеше кога ще влезем в развитото социалистическо общество, работата ставаше друга.
Ставаше друга и можехме да бягаме и всеки ден по 1976 метра.
(…Не помня Мая да е бягала тази дистанция. Не си представям как и се е запотил сасона и е почвала да изчезва тъй дълго търсената прилика с Мирей Матьо, намерена след хиляди упражнения пред домашното огледало.
Шестокласничката правеше задължителния си тур из коридора през всяко междучасие, а аз също си намирах работа на втория етаж и вървях на два-три метра от нея, воден от покъртителния и сасон. Прическата била измислена през 60-те години от Видал Сасун - къси слоеве коса със закръглена форма, но омекотена.
Мирей пощуряваше мъжете на България с появата си по телевизора или на корицата на някое списание. Телевизията все пак пестеливо отразяваше славата на капиталистическата певица, но по радиото можеше да се чуе поне петнайсет пъти, а това веднага извикваше представата за големи, дълбоки, черни очи и прическа сасон.
Мая не искаше да остава по-назад. Не пееше, но пък гърдите и смело изпъкваха под блузката и, подлудявайки фантазията ми.
В един момент всички момичета от прогимназията влязоха в епохата на сасона, но беше късно - Мая се бе настанила вече в сърцето ми.
Не се получи нищо, аз така и не събрах кураж да застигна момичето и да и разлистя прекрасната си душа.
Десетина години по-късно, когато целувах ненаситно гърдите на сестра и, непокорно излезли от блузката, и гледахме после „Пеещите фонтани” в Пловдив, се чудех какво ли ще правя, когато се озова лице в лице с копието на Мирей Матьо. Още не се познавах с нея, но по разказите на малката и сестра и снимките, особено снимките, нямаше съмнение, че това е любовният терминатор, който преминаваше всяко междучасие по двайсет пъти по коридора на втория етаж.
А щом спирах с целувките, сестра и неуморно почваше да разказва за кака си, учудвайки се, че сме учили с нея на едно и също място, а не я помня.
Мирей с нейните шансони. Тогава, когато бягахме 1976 метра в чест на оня Априлски пленум, тя е била на 30 години. Леля, по нашата аритметика, но тогава звездите упорито и успешно криеха възрастта си, а ние пък изобщо не подозирахме, че на 30 една жена е всъщност най-сладкия плод.
Стига да е близо до твоите устни, а не на някой друг.
Вечерите от „Пеещите фонтани” почнаха да се пренасят в леглото на малката сестра и –дали не беше през април?,- ме застигна вестта, че ще ставам татко. Не беше чак толкова лошо, въпреки че до моето завършване на университета имаше още доста време, а малката току що го започваше.
И не пропусна да разкаже на каката. Каката пък не пропусна да ме извика на спешна делова среща. Косата и вече не бе убийствен сасон, килограмите и идваха в повече, а от съседната стая се чуваха гласчетата на братя Аргирови. Сасонът бе отишъл в техните коси.
Мирей Матьо, Мая, шансоните, всичко е толкова назад и защо, по дяволите, ме вдигна посред нощ от леглото, а вчера ме преследваше през целия ден? Изпуших половин кутия цигари, взех горещ, а после студен душ, за да махна и малката, и сестра и, и жената, родена в Авиньон, от главата си. Направих си огромна чаша кафе, с надеждата, че ще прогоня тия нощни кошмари, но те безмилостно ме следваха.
Прогимназията, дългият коридор, напиращите да скъсат блузката гърди, косата, подстригана на бретон, малко преди да падне в очите.
Сасон.