Телевизионният екип нахлу в жилището на Франсоа Гримо на разсъмване. Франсоа се надигна, но не му стигнаха силите да се изправи и остана седнал на ниския матрак. Наблюдаваше техниците, които сновяха из празната стая, опъваха кабели и нагласяваха камерите. Репортер за 14 район бешегосподин Чон Хи, висок китаец  с безизразно лице. Сянката му се виждаше върху екрана, който монтираха на стената . Прожекторите блеснаха и внезапната светлина го разкъса.
 – Добро утро, дами и господа- прозвуча гласът на репортера.- Днешното предаване е посветено на г-н Гримо. Бихте ли се представили, господине.
Франсоа се изправи залитайки.
- Здравейте! Казвам се Франсоа Гримо. Работя в заводите Моргана. На 30 години съм. Неженен. Обичам работата си. Тя осмисля живота ми. Не знам какво бих правил, ако не работя.
- Господин Гримо, какъв според вас трябва да бъде човек?
- Преди всичко честен- отговори Франсоа.- Човек трябва да бъде верен на собствения си морал.
Чон Хи се взря в очите му.
- Това не е ли твърде голям лукс?
- Всеки решава за себе си- убедено каза Франсоа. - Щом да си честен е лукс, то безчестието е мизерия. Това е моята стая- махна с ръка той. - Сами разбирате, че мебелите са подбирани с години, за да създадат уют. Не съм се стремял към определен стил. По- скоро това са предмети от епохи, които ме ангажират емоционално. Масичката в левия ъгъл е от края на 18 век- неокласицизъм, завръщане към почтеността. Бялата порцеланова ваза с кобалтови цветя е от времената, когато династия Мин дава сигурност на народа си.
Чон Хи го прекъсна:
- Господин Гримо, как си обяснявате недоверието у някои наши съграждани?
- Те преди всичко не желаят да бъдат щастливи- уморено произнесе Франсоа.- Кожата им не познава ласкавата, разтапяща мекота на фините материи...
- Вие спазвате ли божиите заповеди, г-н Гримо?
Гласът на репортера прозвуча изкусително.
- Да. Не бих могъл да лъжа...
- В такъв случай как да си обясним поведението ви преди две седмици?
Франсоа усети, че му прилошава. Прожекторите угаснаха. На екрана  се появи пазар. В дъното видя себе си. Видя как сеоглежда предпазливо, приближава се до сергия с плодове,  бързо взема един портокал и изчезва в тълпата.
Прожекторите светнаха.
- Е, г-н Гримо, как да обясня на зрителите вашето поведение?
- Бях гладен...
- Моля?
- Умирах от глад. Не бях ял от три дни...
- Бихте ли обяснили по- ясно, моля.
- Гладен бях.
- Ставате все по- непоследователен в начина си на изразяване.
- Умирах от глад.
- Моля ви най- учтиво да говорите разбираемо. Не всички имат вашата ерудиция.
- Бях гладен.
- Изглежда не сме в състояние да проследим лабиринта на мисълта ви.
- Казвам ви, че бях гладен.
Настъпи тишина и после Франсоа отново чу гласа на Чон Хи:
- Основният проблем на човека, уважаеми зрители, не е извън, а вътре в него. Много често индивидът трябва да решава конфликти в собственото си съзнание, като че ли се състои от двама, трима или повече човеци в една обвивка. Господин Гримо изглежда е  бил в депресия, която се е задълбочила и е довела до вътрешен колапс...
- Бях гладен-тихо каза Франсоа.
Чон Хи не му обърна никакво внимание.
- ...или по- точно до т.н. депресия от изчерпване. Характерните черти на болните от мъжки пол са прекалена съвестност, педантичност, егоцентризъм. За да помогнем на господин Гримо, днес конферентна връзка ще осъществим с Кати Милър .
Светлината отново угасна и на екрана се появи нежно женско лице.
- Здравейте! Казвам се Кати. Кати Милър. Мисля, че постъпката на господин Гримо е неправилна.
- Госпожо-каза  леко раздразнен Чон Хи- вие трябва да помогнете на г-н Гримо със съвет, а не да го съдите.
- Добре тогава. Г-н Гримо трябва да се самоубие.
- Интересно решение- почти се изсмя Чон Хи. -Разкажете ни нещо за себе си.
-О, аз всъщност бях омъжена. Десет години живях с Пол Гамбино. Беше прекрасен човек. Винаги ми подаваше ръка, когато слизах от трамвая. Веднъж  ми купи мънистена гривна. Естествено после я скъса.
- Вие как отговаряхте на чувствата му?
- Бях привързана към него, но понякога... Нали знаете какво се получава, когато човек е прекалено привързан?
- Обяснете ни, госпожо.
- Получава се вътрешен колапс- колебливо произнесе Кати.
 Ръцете на Франсоа потрепваха, повтаряйки движението на устните й. Приличаше на диригент, който не води, а следва оркестъра си.
- Щях да полудея. Почти не спях. Един ден...
Раменете на Чон Хи леко се приведоха, готови да понесат тежестта на признанието.
- Един ден поисках да правим секс.
- Какво сте поискала?
- Той каза, че трябва да отида на лекар.“Какво семейство ще бъдем, ако вършим това?“- така ме попита. Тогава започнах да крещя, а той си облече черното палто и излезе. Нямаше го около месец.
- Какво правехте вие през това време, г-жо Милър?
- Чистех, миех чинии...После той се върна. В продължение на година всичко си беше както преди. Една вечер го намерих мъртъв. На масата имаше бележка. Пишеше, че не може повече да ми изневерява и затова се самоубива.
- А той изневеряваше ли ви, г- жо Милър?
- Не зная. Всъщност аз му изневерявах. Непрекъснато.
- Как убихте мъжа си, г-жо Милър?
-Той все ходеше някъде. Излизаше и влизаше с черното си палто.
- Отровихте ли го?
- Сядаше в кухнята  и започваше да пие чай. Слагаше си една лъжичка захар, втора, трета...цялата захарница.
Кати млъкна.  
„ ... на всичките се случва според времето и случая“, шепнеше Франсоа.
„Защото и човек не знае времето си;
Както рибите, които се улавят в жестока мрежа.
И както птиците, които се улавят в примка,
Така се улавят човешките чеда в лошо време,
Когато то внезапно ги връхлети.
И това видях като задача под слънцето,
(И тя ми се видя голяма:)“
-Искате ли да го направим, г-н Гримо?- попита Кати.
-Да- отговори той.
От тавана се спусна примка. Франсоа  провря главата си в нея сякаш обличаше пуловер.  На екрана  Кати затягаше своето въже.
- Сега- каза Чон Хи.
Двете тела се издигнаха нагоре и се залюляха почти едновременно.
Репортерът погледна часовника си.
- Три секунди разлика. Вчера Г-жа Хирш и фон Хагенс  бяха по- прецизни.
















з