След три дена на политически пост и молитви победителите от ГЕРБ дадоха пресконференция.
Какво видях в нея?

Видях как, примесени в едно, радостта и стресът от победата (главно стресът) могат да бъдат обяснени с Централната избирателна комисия. ГЕРБ изчакали да говорят, защото искали да видят окончателните резултати.
Нищо подобно. Вместо да имат предварителен план, те очевидно са имали само смътна представа (смътна представа от евентуалности) и нищо повече. Но в България властта си е направо смътна представа от евентуалности, така че това е обяснимо.

Пресконференцията беше открита от Томислав Дончев. Слогът и синтаксисът на този човек ми стават все по-забавни и все по-неразбираеми. Очевиден е стремежът на бившия габровски кмет да се опитва да „вади“ от дълбините на същността си все повече фрази и терминология, с които, повтарям, ми остава непонятен.

В откриването подчерта голямата роля на първото, второто и третото място, като думата ПЪРВОТО беше обляна в божествена светлина – нещо като промисъл народен и божи.
Останах удивен (може и да греша) как Томислав Дончев нито един път, докато говореше, не постави микрофона точно пред себе си. През цялото време буташе микрофона вляво от устата си и все повече и повече към Бойко Борисов. Сякаш искаше да каже: „Аз сега говоря за малко, но истинските думи ще ги чуете от Борисов.“

Тук имаме едно много тънко смесване на желание за собствена изява и търсене на максимален баланс в подмазването към вожда на партията. На мен ми беше и тъжно, и смешно.

Новата звезда – Рая Назарян, беше свенлива, вглъбена, но и лъчезарна и ако беше пък и лицето ѝ изписано с бяла боя, щеше да заприлича на родопска булка от Рибнево.

Деница Сачева беше свела глава и според мен единственото, което мислеше, беше какво ще се случи с нея и къде в класацията ще остане социалното министерство.

Горе-долу същото си мислеше и Теменужка Петкова, само че този път тя имаше малко по-успокоен вид.

Не се заблуждавайте, нито за секунда не се заблуждавайте, че в главите на тези, които гледахте днес на пресконференцията, има нещо друго освен мирис на ароматизатор на мерцедес, мирис на скъпа кожа от дивани в министерски кабинет и все такива народополезни миризми.

Властта е смъртоносна сладост, тя има способността на философски камък и пред очите ни прави от пънове и кютюци златни кюлчета и от кукувици и свраки – принцеси.

Трябва да си сляп, за да не видиш, че Бойко Борисов не се радваше, че е уморен и че тази игра почва да му омръзва. Днес той поиска три министерства и остави отворени вратите на другите министерски кабинети, за да могат там да се нанесат евентуално политици от Коалицията на желаещите.

Думите са страшна работа – експертен кабинет, надпартиен кабинет, подпартиен кабинет, еднакво отдалечен кабинет, и като всичко това се гарнира с едни думи като отговорности, евроатлантизъм, експертизи, на човек току му се завърти главата и му се приспи.

Жалка работа сме. Страшно сме изпаднали, щом сме се оставили две имена – ДП и ББ да огряват пътя ни напред. Каквито и финтифлюшки да се прилагат, за каквото и да се говори, фактът, че подобни фигури, па макар и спечелили избори, па макар и овластени от излинели обществени договори, са начело на държавата, е голяма излагация.

Не, не, уважаеми, това не са избори, не е присъда и не е реалност – това е излагация.

В какво се превърнахме – в държава, цепната почти на две по етнически признак, държава, в която българите вече са духовно малцинство, и в резерват, в който новопоявилите се партии се наричат с индиански имена – „Воини на светлината“ и „Бели вълци“.

Колкото и да плюят напоследък Алеко Константинов (Господи, докъде сме я докарали – да плюем Алеко, че създал Бай Ганьо, защото го било яд на политическите си противници), толкова по-ясно става, че създаденият от него образ на Бай Ганьо наистина девалвира, смачква и окаля всяко нещо, до което се докосва. Бай Ганьо оцелява, защото превръща на прах и избори, и идеали, и асфалт. Последното – за разнообразие.

Това днес не беше пресконференция – това беше куклен театър за избиратели от детската градина. И главният „упрек“ беше отправен към Синята зона на София, където са се затворили в кула от слонова кост ПП,ДБ, сини лъвове, КОДове и все от тоя род.

Извън кулата и жълтите павета останаха Люлин, Банкя, Кремиковци, белите вълци, воините на светлината, Белият вожд, Поразяващата ръка и омагьосаният кръг, в който се въртим.

Думите вече не изразяват същности, а носят скрити заплахи и измамни лепила, които трябва да спояват Хаоса. На плашила се обърнаха думите – на сламени плашила.

Но за това трябва да се даде отделна пресконференция от самотниците на сълзите. Като ще е мистика, да е мистика… Като ще са избори, да са избори. Избори, любов и светлина. И пресконференции след дълги мълчания.

P.S. И не се оставяйте да ви представят политиката като висш пилотаж и като сложна формула, измислена от Айнщайн. Не – нашата политика е точно обратното на това – сметки и лични интереси. И подчинение – главно подчинение.

Николай Милчев