България и Червената армия
„След края на историята“ с доц. Александър Сивилов
През последните седмици отново в политически оборот влезе идеята за премахването на паметника на Съветската армия от центъра на София. По темата е говорено и писано много, най-вече от политически противопоставящите се страни. Тъжно е, че паметта за миналото за пореден път се превръща в линия, която да сблъсква нашето общество. Още по-тъжно е, че ние явно следваме модата за заличаване на миналото и пренаписване на историята, която постепенно обхвана цялата европейска цивилизация, простираща се и в Русия, и в Америка.
30 години след разпада на Източния блок паметникът на съветската армия е един от последните мохикани. Причини той да остане, а не да последва съдбата на мавзолея на Георги Димитров, има, но явно днешните десни политици забравят или не знаят защо той не е съборен от предшествениците им. Обяснението за всичко това може да дойде от историята.
Най-дразнещ за днешните антикомунисти у нас е надписът на монумента, който те не разбират. Той гласи – „На съветската армия освободителка от признателния български народ“.
Възгласът – „Каква съветска армия, като тя е Червена армия?“, показва пълното неразбиране на историческите събития. След края на Втората световна война СССР започва да се връща към нормалния живот. Нуждата от реформа и намаляване на въоръжените сили довежда и до тяхното преименуване. На 25 февруари 1946 г. Червената армия става Съветска.
Паметникът в центъра на София е създаден през 1954 г., точно десет години след навлизането на съветските войски у нас. При изграждането му армията на СССР е вече Съветска, заради това е такъв и надписът върху него. Това обаче е най-малкият проблем. Противниците на монумента твърдят, че българският народ няма защо да е признателен на една чужда армия, която освен това окупира страната ни. Тук отново попадаме в капана на историческите събития. Възниква въпросът - България има ли от какво да бъде освобождавана? В страната ни има германски войски и до 26 август 1944 г. ние сме съюзник на Нацистка Германия. От друга страна силното русофилство у нас не дава възможност да бъде обявена война на СССР и да бъдат изпратени сериозни войскови части на Източния фронт.
Важният въпрос е дали в периода от 1 март 1941 г. до август 1944 г. България е независима или е под контрола на Берлин. Всички десни твърдят, че управляващите, включително министър-председателят Богдан Филов и цар Борис III, са принудени да приемат влизането в Тристранния пакт поради огромните германски войски, разположени в Румъния. В такъв случай трябва да приемем, че страната ни насилствено става част от Оста и безспорно има нужда да бъде освободена. Другият вариант е правителството на България в онзи момент да е с нацистки убеждения и поради това германците да са го оставили да действа самостоятелно без тяхна прекалена намеса. В такъв случай твърдението, че у нас не е имало нацизъм явно става невярно. За съжаление, има още един вариант, който обединява вече изброените – Германия заплашва страната ни, а същевременно управляващите у нас са нацисти. За съжаление той изглежда най-достоверният от всички. В този случай от днешна гледна точка България категорично има нужда да бъде освободена. Както от зависимостта си от Третия Райх, така и от своите управляващи, които подкрепят национал-социалистическите идеи. Истина е, че правителството в София е сменено през лятото на 1944 г. В новия кабинет няма нацисти, но промените стават единствено заради страха от приближаващата Червена армия.
Мразейки съветските войски, не трябва да забравяме и още един факт. От 18 септември 1944 г. българската армия става част от Червената армия. Нашите военни са под командването на маршал Фьодор Толбухин и воюват като сили от III Украински фронт на същата тази Червена армия. Българите участват в освобождението на Македония, на Сърбия и на Унгария. Те са едни от освободителите на Европа, част от тези мразени съветски пълчища, които покоряват т. нар. „Свободен свят“.
Надявам се да ви е направило впечатление, че до момента говорих почти само за България, защото проблемът е само наш. Споровете около паметника в центъра на София са предизвикани от нашата собствена шизофрения и старанието ни да се харесаме на някого навън. Добре е да погледнем към старата Европа, към която от толкова време се стремим, за да видим нейната оценка за събитията, които ни разделят. Паметниците на Съветската армия стоят и в Австрия, и в Германия и никой не си и помисля да ги мести и събаря. Идеята, че ще изтрием периода на обвързване със СССР от нашата история, като рушим монументи, e меко казано смешен. Зрелостта на едно общество личи, когато може да осмисли миналото си. Паметникът на Съветската армия носи много послания както това на борбата срещу нацизма, така и противоречията, свързани с епохата на държавния социализъм. Той е в центъра на София, за да ни напомня да не повтаряме своите грешки.