Той се намираше в областта на астероиди 325, 326, 327, 328, 329 и 330. Тръгна да ги посещава, за да си намери занимание и да ги опознае.
На първата живееше един крал. Облечен в пурпур и хермелин, кралят седеше на съвсем обикновен, но величествен престол.
- А! Ето един поданик - извика кралят, когато съзря малкия принц.
А малкият принц се запита:
"Как може да ме познае, щом никога не ме е виждал!"
Той не знаеше, че за кралете светът е много опростен. Всички хора са поданици.
- Приближи се, да те видя по-добре - каза му кралят, който се почувства много горд, че е крал на някого.
Малкият принц се огледа къде да седне, но цялата планета бе заета от великолепната хермелинова мантия. И остана прав, но беше уморен и се прозя.
- Да се прозяваш в присъствието на краля противоречи на етикета - каза му монархът. - Забранявам ти.
- Не мога да се спра - отговори съвсем смутен малкият принц. - Идвам след дълго пътуване и не съм спал...
- Тогава - рече кралят - ти заповядвам да се прозяваш. От години не съм виждал някой да се прозява. За мен прозевките са интересни. Хайде! Прозей се пак. Това е заповед.
- Притеснявам се... Не мога вече... - отвърна малкият принц целият зачервен.
- Хм! Хм! - каза кралят. - Тогава ти заповядвам ту да се прозяваш, ту да...
Той заговори неясно, изглеждаше обиден.
Защото кралят държеше извънредно много неговия авторитет да бъде уважаван. Не понасяше неподчинение. Беше абсолютен монарх. Но тъй като беше много добър, даваше разумни заповеди.
"Ако заповядам - казваше обикновено, - ако заповядам на един генерал да се превърне в морска птица и той не се подчини, генералът няма да бъде виновен. Виновен ще бъда аз."
- Мога ли да седна? - попита плахо малкият принц.
- Заповядвам ти да седнеш - отговори му кралят и величествено придърпа края на хермелиновата си мантия.
Но малкият принц се чудеше. Планетата беше съвсем мъничка. Над какво можеше да властва кралят?
- Ваше величество - каза му той, - моля да ме извините, че ви питам...
- Заповядвам ти да ме попиташ - побърза да отвърне кралят.
- Ваше величество... над какво властвате?
- Над всичко - отговори съвсем простичко кралят.
- Над всичко ли?
Със скромно движение кралят посочи своята планета, другите планети и звездите.
- Над всичко това ли? - рече малкият принц.
-Над всичко това - отвърна кралят.
Защото беше не само абсолютен, но и всемирен монарх.
- И звездите подчиняват ли ви се?
- Разбира се - каза кралят. - Веднага се подчиняват. Аз не търпя неподчинение.
Подобно могъщество смая малкия принц. Ако разполагаше с него, би могъл да присъства не на четирийсет и четири, а на седемдесет и два или на сто, дори на двеста слънчеви залеза в един и същи ден, без нито веднъж да помести стола си! И тъй като споменът за неговата изоставена планета малко го натъжи, той се осмели да помоли кралят за едно благоволение:
- Иска ми се да видя един слънчев залез... Направете ми това удоволствие... Заповядайте на слънцето да излезе...
- Ако заповядам на един генерал да хвърчи като пеперуда от цвете на цвете или да напише трагедия, или да се преобрази на морска птица и ако генералът не изпълни получената заповед, кой от двамата ще бъде виновен, той или аз?
- Вие - каза твърдо малкият принц.
- Точно така. От всекиго трябва да се изисква - продължи кралят - това, което може да изпълни. Властта се крепи преди всичко на разума. Ако заповядаш на народа си да се хвърли в морето, той ще направи революция. Аз имам право да изисквам подчинение, защото моите заповеди са разумни.
- Е, ами моят залез? - напомни му малкият принц, който зададеше ли въпрос, никога не го забравяше.
- Ще го имаш. Аз ще го поискам. Но според моята наука за управление ще почакам, докато условията станат благоприятни.
- А кога ще бъде това? - осведоми се малкият принц.
- Хм! Хм! - отговори му кралят, като преди това погледна дебелия си календар. - Хм! Хм!... Ще бъде към... към... ще бъде довчера към седем часа и четирийсет минути! И ще видиш как добре ми се подчиняват.
Малкият принц се прозя. Съжаляваше за изпуснатия залез. Освен това вече малко се отегчаваше:
- Няма какво повече да правя тук - каза той на краля. - Ще си замина.
- Не заминавй - отвърна кралят, който беше много горд, че има един поданик. - Не заминавай, назначавам те министър!
- Министър на какво?
- На... на правосъдието!
- Но тук няма кого да съдим!
- Не се знае - каза му кралят. - Още не съм обиколил кралството си. Много стар съм, тук няма място за каляска, а се уморявам да ходя пеша.
- О- каза малкият принц, който се бе навел, за да хвърли поглед към отвъдната страна на планетата, - вече видях. Там също няма никой...
- Тогава ще съдиш сам себе си - отговори му кралят. - Това е най-трудно. Много по-трудно е да съдиш себе си, отколкото другите. Ако можеш да съдиш правилно себе си, значи си истински мъдрец.
- Аз - отвърна малкият принц - мога да съдя себе си където и да съм. Не е необходимо да живея тук.
- Хм, хм! - рече кралят. - Струва ми се, че на моята планета има някъде един стар плъх. Чувам го нощем. Можеш да съдиш този стар плъх. От време на време ще го осъждаш на смърт. Така неговият живот ще зависи от твоето правосъдие. Но за да го пазим, ти всеки път ще го помилваш. Един-единствен ни е.
- Аз - отговори малкият принц - не обичам да осъждам на смърт и си отивам.
- Не - каза кралят.
Но малкият принц вече бе готов и не искаше да огорчава повече стария владетел:
- Ако ваше величество желае да му се подчиняват точно, би могъл да ми даде една разумна заповед. Би могъл да ми заповяда например да замина веднага. Струва ми се, че условията са благоприятни...
И тъй като кралят не му отговори, малкият принц първо се поколеба, след това въздъхна и тръгна.
- Назначавам те за мой посланик - бързо викна подире му кралят.
Имаше много властен вид.
"Възрастните са доста странни", каза си малкият принц, докато пътуваше.