С Камелия решихме да ходим изведнъж.
Бяхме у тях, тя свиреше на пианото си. Аз уж примирах от свиренето, седях на килима до краката ѝ и се палех като кибрит. Сигурно съм ѝ пипнал коленете, защото тя спря с музиката и каза:
– Искаш ли да ходим?
Преглътнах и ме сви коремът, а главата ми се изпълни с мравучки. Честна дума, главата ми беше пълна с мравучки.
– Така и така говорят, че ходим – продължи Камелия, – тааа...
– Ами добре. – Смутолевих и се изправих на колене пред нея.
Седях си аз на килима, а се изправих на колене. И тръгнах – нали щяхме да ходим. Полекичка-полекичка си сложих главата си между коленете ѝ – не че тя ги разтвори много – едва ги помести встрани, но си сложих главата и поех въздух.
Усетих дъх на кръстопът. Някой ще каже – този го удари на стихотворения. Какъв дъх на кръстопът може да има между краката на едно момиче от осми клас? Може, може – усетих тогава, че да ходиш с момиче, означава да избираш накъде да тръгнеш – напред между краката му или встрани – към музиката и поезията.
Опитвах се да римувам и да пописвам и когато за пръв път ми отпечатаха стихотворение в местния вестник „Осъмски лебед“, Камелия ми съобщи, че го чели на глас вкъщи. Баща ѝ обаче се възмутил, дето съм споменал за лодки, а Осъма бил плитък за лодки.
Почнахме да ходим ние с нея и тъй като музиката и поезията бяха задънена улица за осмокласните ни тела, се отправихме към един строеж.
– Ела да се качим да се поразходим. – Едва познах въздуха, който излизаше от устата ми.
– Тука ли ? – попита тя.
– Защо, много е хубаво. Ще се качим да погледаме града отгоре.
И тръгнахме да ходим по стълбите на този новостроящ се блок в любимия Ловеч. Докато сме се качвали, се стъмни. Почнахме да се качваме някъде към един и половина на обяд след училище и докато сме се катерели, станало вечер. Нищо се не вижда – мракът мек и зелен като бомбето на главата ми.
Не свирех на пиано, но сигурно заради римите носех зелено бомбе и това правеше силно впечатление в махалата и в училище. Не само го носех, ами го свалях пред учителите – повдигах го малко над главата си в знак на уважение, а те ми се смееха. Всички ми се смееха заради това зелено бомбе.
Колко време сме се качвали, не е ясно изобщо, но на седмия етаж вече беше вечер.
С треперещи капачки на коленете реших, че сега е моментът да ходим където ще ходим, и я прегърнах между мириса на вар, чам и мрак. Целувах я по врата, бутах си носа към гърдите ѝ, но бомбето все ми пречеше. Не беше голямо бомбе, нито периферията му беше кой знае каква, но ми пречи. И го махнах.
Хвърлих го встрани в тъмното и то се изпари. Не чух да пада и се притесних. Спряхме да ходим с Камелия за малко. Пуснах я от устата си и запристъпвах. Опипвам с крак къде може да е бомбето – не го усещам, няма го. Докато кракът ми увисна във въздуха и се спрях. Утре ще дойда да го търся – това си казах.
Опрях Камелия до една стена и почнах да се подувам целият, сякаш съм не един, а два балона едновременно. И отлетях високо над строежа и над нощния люляков град.
На другия ден отидох да си търся бомбето. Качих се на любовния етаж и ми изстина кръвта. Голям страх имам от високото, та едва погледнах в асансьорната шахта, където завинаги беше изчезнало бомбето. И не стига, че съм щял да се пребия като куче в тая асансьорна шахта, ами зърнах и някакви преплетени железа в нея, та падането е щяло да бъде като върху саби.
Прежалих бомбето. Пред Камелия не казах нищо, а нашите ги излъгах, че едно куче ми е задигнало ценната придобивка. Куче да краде бомбе – глупост голяма, ама друго не ми дойде на ум.
Ходим ние с Камелия, ходим нагоре-надолу – я по алеите на Баш бунар, я до Зоологическата градина на Стратеш, я до кебапчийницата на Бочко, я за мекици с пудра захар до гарата.
И един път – хайде у нас.
Няма само при нейното пиано да стоим. И аз искам да ѝ покажа моята библиотека. Вкъщи книги колкото щеш, но докато ги четях, все се порязвах на листовете им. Как ги правят тия книги – да ми порязват пръстите, не знам. Ако един ден някой реши да ги разлиства, ще намери сигурно петънца от кръв по тях. Друго и да не открие в тях, петънца от кръвта ми ще види.
Влизаме ние с Камелия у нас и аз веднага я гътам на диванчето с малката библиотека.
Бях решил да правим любов, няма само да се издигам с балони в небето. Пък и другите момчета все се хвалеха с такива работи.
Един Илиян от нашия клас – хулиган и половина, ми беше казал – седем пъти я оправих Злателина. И аз го запомних – седем пъти.
Съблякохме се чисто голи и усетих, че Камелия мирише на студена пот. Някога миришеше на кръстопът до пианото, сега на диванчето у нас миришеше на студена пот. Страхувала се е, защото преглъщаше непрекъснато и си свиваше изведнъж горната част на лицето.
Почнах да я целувам и зъбите ѝ ми се сториха също студени. Полирано студени, а езика ѝ го нямаше. Търся ѝ езика – няма го никакъв. Сигурно го е била глътнала.
И се сетих за седемте пъти. Както си лежим чисто голи, реших, че и аз ще го направя седем пъти. Преместих се отгоре. Натисна напред един път и лежа на коремчето ѝ. После втори път и пак лежа на коремчето ѝ. И я гледам.
Камелия си извила главата встрани и вече не трепери, ами е отплувала нанякъде. Ама не с моите лодки от стихотворението.
После пак напъна и пак лежа на нея. И така – седем пъти и спрях. Нито знаех какво правя, нито къде съм.
Някога до пианото ѝ разтворих коленете и си пъхнах главата между тях, сега – не. Не ѝ бях разтварял сега нито коленете, нито нищо. Но го бях направил седем пъти уж като хулигана Илиян.
Камелия ме погали по главата. Видях, че езикът ѝ си беше дошъл на мястото:
– Еех, момчета, нали знаете всичко...
Знаем всичко друг път. Илиян знае, аз зная дръжки, кой да ме научи мене. Виж, да има нещо за лодки, дето плуват по плиткия Осъм, знам. Но да разтворя краката на едно момиче, хич ме няма.
След мен Камелия тръгна да ходи с Илиян. Класика. Ама за мен класика са Вазов и Яворов, а за Илиян – седемте пъти.
Лъжеше тая маймуна, разбира се, лъжеше и преувеличаваше, но ми го беше набил в мозъка това седем пъти.
Какво са правили после, не знам. Камелия е свирела на пиано или пък не, Илиян е бил хулиган или пък не, но ходиха година-две и ходенето им свърши.
Аз се влюбих още един път – сега в една малина. Бяхме на бригада за малини в Априлци и се влюбих в една малка малина, дето се казваше Светла.
Толкова бях се отнесъл по тая Светла, че вечер, като ни прибираха с камион от малините към лагера, светулките встрани от пътя ми изглеждаха по-големи от луната. И то, забележете – по-големи от кървава луна.
Знаете ли какво най-често става, когато се влюбиш в малина? Изяжда я някой друг – това става. А ти само преглъщаш. И моята я изяде един друг Илиян и така нататък, и така нататък.
Историята с Камелия обаче неочаквано се сдоби с друг, доста мокър финал. Скъсала тя с поредния хулиган – да ѝ се не надява човек – при това свирене на пиано, и решила от добро сърце да ми направи подарък във връзка с моето влизане в казармата.
Дни преди да влетя в казармата, излязохме с нея както някога. Мотахме се с часове и стигнахме до Стратеш. Както някога се стъмни. В парка падна чудна есенна нощ – прохладна и свежа.
– Да седнем на пейката до чешмичката. – Предложи тя.
– Добре.
Седнахме на пейката до чешмичката. А чешмичката ромоли и чурулика като в прекрасен разказ.
Целувахме се, аз разкопчавах каквото можех, но Камелия ме спря:
– Сега не мога, неразположена съм. Ще направя нещо друго.
– Какво друго?
– Иди до чешмичката.
– Ама не ми се пие вода.
– Иди се измий бе, човек! Затова седнахме тука.
– Къпал съм се вчера.
– Ти не разбираш ли какво ти казвам? – И направи такава физиономия, че я видях в тъмното.
Сега, всички знаят какво е имала на ум моята някогашна Камелия, ама аз тогава – не.
– Иди се измий, или си тръгвам!
Отидох да се измия и си измих очите. Напръсках си очите, ушите и врата и когато се върнах, Камелия беше изчезнала.
На пейката ме чакаше зеленото ми бомбе.
И тръгнах да си ходя сам.
Николай Милчев