което днес в устата ми горчи...
Какво да помниш, като нямам име?
Дори не зная - имам ли очи...
Седни сега! Къде си се забързал...
Мъже не ям! Да пием по едно.
Животът ми е възел върху възел.
Душата ми е птица. Без гнездо.
Ей тук седни! Покривката е мръсна...
Подробности излишни са това.
Къде ще ходиш? Стана много късно...
На сутринта ще те боли глава.
Тук само влаковете на тъгата
минават... До един са без лица.
С един от тях заминаха децата.
Сега не зная... имам ли деца?
Не бързай! Остави дъждът да лази
по тъмните стъкла и тази нощ...
От щастието Бог ме е опазил!
Сама се пазя от деня си лош...
А виното е скапано! На бара
един бездомник, по-пиян от мен,
е слязъл на последната си гара.
Изплакал е последния си ден.
Какво за него още да ти кажа?
Сега ще пофлиртува с вечерта...
А после... ще си легне. На паважа.
Готов за флирт последен. Със Смъртта.
На сутринта стрелочникът ще каже -
един бездомник снощи е умрял.
На ум ще си довърши - Много важно!
Та той нима изобщо... е живял?!!
Смъртта е просто епизод, обаче
да беше доживял до моя влак -
бездомник е, но щеше да оплаче
и мене, и изстиналия праг...
Когато съм изгубена до бяло -
тогава съм по-крехка от мъгла...
Вземи последното ми одеяло!
Запазило е малко топлина...
Завий мечтите си! Не ме сънувай!
Сега съм по-чуплива от сърце...
Целувай! Мълчаливо ме целувай!
Защото утре... ще съм без лице.
Отдавна съм прочела всяка болка...
До дъно съм изпила всеки грях!
Пред Бога и пред хората съм гола.
Сама съм! От какво да ме е страх?!
И на ръба на Времето проклето,
и на ръба на всички времена! -
Все още чувам пулса на сърцето...
Приличам ли ти още... на жена?
Приличам ти? Добре! Седни тогава!
Живота си изпих. И ми личи.
Ти вино пий! Помага за забрава...
А аз ще помня! За да ми горчи!
На мене тази гара ми е тясна.
Ще тръгна подир куция късмет...
Билетът ми не е за първа класа.
Кой дава първа класа на поет?
Навярно ще запомня тази маса.
Това, че влакът ми е утре в пет...
Билетът ми не е за първа класа!
Дори не зная... имам ли билет?!
Навярно ще запомня само мрака.
И мръсната покривка. И дъжда.
Аз нямам дом, където да те чакам.
Ключалката е хванала ръжда.
Аз имам само тебе. И сълзите,
които тази нощ ти подарих.
А другото... е скрито във очите.
Или в метафора на тъжен стих.
А другото... е просто. И простимо!
Като нощта, която вън мълчи.
Какво да помниш, като нямам име!
Дори не зная... имам ли очи.
На сутринта, когато се размия
във грохота на първия трамвай -
една сълза, навярно, ще изтриеш...
И... да допиеш виното! До край!
Гълъбина Митева