Димитър Денков
Тая година се навършват 140 години от рождението на Ана
Маймункова. Ако изобщо се отбележи, ще е гузно и от немай-къде - в
читалището на с. Воден, което все още носи нейното име; в
пенсионерски клуб полуофициално в Хасково, където управляващите
родове току-виж си спомнили за една от най-достойните дъщери на
града си. Е, комунистка е, но и техни предци са такива, а баща й е
третият кмет след Освобождението, когато понатрупал богатство.
Българската публика сигурно няма да обърне внимание на тая
годишнина с типичната инфантилна втренченост в "съвременността".
Така се създават и удобствата за злоупотреба с историята - зловещо
сантиментално като в американски колежански трилър с щастлив край
за добрите.
Ана Маймункова, забравена според тая злоупотреба или причислявана
към "лошите",
събира в живота и смъртта си нещо съвсем злободневно и съвременно
Тоя месец то изпълваше медии, фейсбуци, семейни, партийни и
кръчмарски спорове: джендърофиксацията около Истанбулската
конвенция и уроците за т. нар. комунизъм в учебниците за 10-и
клас. Това дотам разпали страстите, че под него потънаха зимните
сметки и цени, неприятни дори за сити стомаси, продължаващото
съсипващо действие на плоския данък върху всички социални системи
и всекидневната несигурност, довела до подобряване на рекорда за
най-ниска раждаемост от последните стотина години. Личността й
преплита тия теми дотам, че истериите на деня бледнеят, джендър
дискурсът изглежда скопен, а истината за комунизма в учебниците -
ялова. (Скопен и ялов тук се употребяват без какъвто и да е обиден
помисъл.)
Родена е на 26 юни 1878 г. в Хасково. Израства в богатото
семейство на някогашния деец от революционните комитети и
диарбекирски затворник Кръстьо Маймунков. Завършва девическата
гимназия в Стара Загора. Нейна учителка е Вела Благоева, която я
запознава със социализма и женския въпрос. Би могла да отиде в
чужбина или в София, където да се движи с капела, чадърче и
копринени фусти през четирите павирани улици на столицата от
селски тип и да се омъжи за офицер или чиновник. Маймункова обаче
избира по-градската среда благодарение на баща си, който й
препредава комитетските идеали, както и на Аврам Гачев с
марксисткия му кръжок. Той минава през тогавашните културни
центрове на България - Пловдив, Русе, Стара Загора, Габрово,
Севлиево, Свищов, Видин, Ямбол, Сливен, Варна, Шумен. Все места,
където се учи, обсъжда, превежда и издава литература предимно със
сиромахомилска, комунистическа, стигаща до анархизъм и
свободомислие насоченост. Това са и икономическите центрове на
новата държава, над която столицата все още не е разпростряла
всевластието си. Наред със запознаването си с България Ана
Маймункова работи като начална учителка в с. Воден и в Хасково, но
скоро бива уволнена поради свободомислие и социалистическа
агитация: тя е единствената жена, делегат на учредителната
конференция на учителската социалдемократическа асоциация през
1906 г., което изглежда непростимо за Министерството на
просветата. Опитва да продължи образованието си в Брюксел, но
прекъсва следването - за баща й образованието на синовете му
изглежда по-важно. От 1912 г. нататък е сред най-активните дейци
на тесните социалисти: води неделни курсове за ограмотяване на
работници, организира антивоенни демонстрации и стачки, набира
средства за подпомагане на инвалиди и вдовици от войните, както и
на изселническите семейства, които заливат Южна България и
крайните софийски квартали. Но най-вече се бори за правата на
жените в семейството и обществото, да избират и да бъдат избирани
за решаване на надсемейни, национални и интернационални дела - от
равна заплата за равен труд до достоен образ в обществото, че дори
и за правото да пушат на публични места, без да ги глобяват за
развратно поведение.
Нека се върнем в днешния ден и си представим, че учителка като нея
получи писмо от шефа на регионалния инспекторат за Юбилеен конкурс
за звание "Училище без насилие и стереотипи, определени от пола"
съвместно с фондация "Джендър образование, изследвания и
технологии". Може да сме сигурни, че Маймункова ще организира
протест срещу подобно лицемерие. То нехае, че т. нар. развит свят
с цялата си медийна и козметична индустрия, шоубизнеса и рекламата
стереотипно и натъртено представя най-вече жената като сексуален
обект
И за ужас на бизнеса тя, заедно с други учителки, "сектантски" ще
настоява да се спрат подобни публични опозорявания и търговско
оправдани подбуждания, ефикасни дотам, че още в прогимназията
доста девойчета да изглеждат като проститутки, да не стигаме до
абитуриентските балове. В подобен "сектантски" стил са нейни
статии в "Ново време", "Работнически вестник", "Равенство": няма
особен женски въпрос, който да се реши "феминистично". Има силна
репресия над всички трудещи се във всяко общество и най-вече при
капитализма, където природната полова разлика реално се засилва,
но идеологически се прикрива с предписания за социални роли, избор
и индивидуален успех. Но тъкмо върху жените се стоварват
изискванията за обществена производителност, което предполага
ограбван в дома, на полето и фабриката труд, а покрай това и
затормозяване на природната функция за възпроизводство на рода без
сериозно обществено обезпечение - отпуск за майчинство, намален
работен ден, достъпна медицинска помощ, детски градини и безплатно
образование на всички равнища. Това не е толкова комунистическо,
колкото изглежда. Имало го е къде латентно в мисленето и
действията на жени през цялата история, къде ясно изразено в
женските движения особено през последните два века.
През 1919 г. Ана Маймункова става комунистка. Тя предвожда
българската делегация на международната конференция на жените
комунистки в рамките на Третия конгрес на Интернационала през 1921
г. в Москва. Сред препоръчваните действия по женския въпрос, които
по-късно ще станат очевидности в множество конституции не само на
социалистически държави, се предлага да се чества Международен ден
на трудещите се жени. В тоя смисъл да прощава Ц. Цачева, че
Истанбулската конвенция е "най-всеобхватният документ, който за
пръв път поставя в толкова сгъстен вид противодействието срещу
насилието и защитата на жените". Исторически далеч по-пълни, ясни
и въздействащи са решенията на Третия интернационал, извън това,
че поне засега няма особена трудност при превода. Именно по
предложение от българската делегация 8 март се определя за
Международен ден на жената. Датата не е случайна; свързана е с
демонстрациите на работнички в Ню Йорк след 1857 г., с деня на
майката към края на февруари, с опитите на Клара Цеткин да
организира световно женско движение, с мартенския бунт на жените в
Петербург през 1917.
За да разпространява у нас всичко това, Маймункова започва да
издава в. "Равенство". Тук
може да се срещнат статии, актуални и тия дни, но изместени от
"половия въпрос":
за неравни и неплащани надници, за робините в тютюневите и
шивашките фабрики, за уволнявания поради брак и бременност, за
връзката между платеното здравеопазване и образование и високата
смъртност и неграмотност, за мита за първородна греховност на
жената и следващата оттук нравствена непълноценност и т.н. Това не
е инцидентно, а системно насилие, произтичащо от обществено
устройство, при което изглежда нормално вилите в Чамкория да
стават все по-пищни с увеличаване на гетата в градовете и
занемаряването на селата.
След деветоюнския преврат през 1923 г. Ана Маймункова е
арестувана, изтезавана е в полицията, което не я спира да
организира стачки срещу новото правителство. Няколко часа след
атентата в църквата "Св. Неделя" е отведена в Дирекция на
полицията и е убита в средата на май 1925 г., най-вероятно в
мазетата на 4-ти артилерийски полк, без съд и присъда, както
множеството изкупителни жертви заради атентата. Тогавашната
държавнокрепителна журналистика оправдава това с простата сметка,
аксиоматична за всяко елитарно съзнание: "За един наш - десет
ваши". Няма да се учудя, ако някой ден официално се каже, че
убийците са "достойни хора", които още тогава се борели срещу
комунизма; неофициално това се твърди из разни блогове, където се
възмущават, че на нейно име все още имало улици и дори училище.
Затова трябва да се припомня за хора като Ана Маймункова не само
покрай джендър проектите, но и заради обясними, гузни липси в
учебниците по история, които донякъде могат да се попълнят с
нейния портрет и няколко реда за живота, делото и смъртта й. Наред
с понятия в историята е добре да има различни образи, а в
съвременните спорове - спомен за предишните опити в решаване на
подобни въпроси.
От вестника на ямболлията Сашо Дончев СЕГА
вижте и коментарите в най-добрия форум: