Някой вярва ли наистина, че скандалната среща в ЦУМ между представители на различни олигархични кръгове е единствена по рода си? Че онези на върха на пирамидата, независимо от техните конкретни имена, в крайна сметка не бранят собствения си интерес? Кога най-после ще ни писне от този тъп сериал?

Не ви ли писна от този глупав сериал? Епизодите се точат с години, а главните герои се сменят, но нищо не се променя. Понякога дори един и същи герой бива игран от различни актьори, точно като в глупава латиноамериканска теленовела. Но бабите, за които това е последното останало забавление, гледат и не се интересуват чак толкова, че преди пет години Мич го играеше синеок блондин, а днес Мич е брюнет с тъмни очи.

В нашия случай, и особено в последно време, дори не се налага да ни сменят актьорите с нови. Когато се налага – правят и това с лекота, но като цяло ние и без това явно си харесваме старите. С тъпите им шеги и сценарии, в които винаги накрая те побеждават. И поддържаме рейтинга им, въпреки че животът ни няма нищо общо с техния.

Кога най-после ще ни писне, ама наистина? Кога ще осъзнаем, че онези, заради които се боричкаме ежедневно и безсмислено, досущ като възмущението на възрастните ни родители от лошите герои в турските сериали, всъщност са друга класа. И независимо от цветовете им, независимо от олигархичните им войни, са оплетени като черва помежду си. И винаги в крайна сметка бранят себе си. Сещате ли се от кого?

Нима агитката противници на „червените олигарси“ вярва, че за първи път в своята славна предприемаческа история Сашо Дончев е вдигнал телефона на олигарх от „противниковия“ лагер? И просто така е отишъл, от добра воля и любопитство, в офиса му, за да се среща с главния прокурор? Нима след сашодончевото дефиле из медиите някой получи адекватен и убедителен отговор защо все пак същият е решил да се яви на тази прословута среща доброволно? Нима някой вярва, че това е първата подобна среща, а причината този път да разберем за нея не е единствено, че някоя от воюващите фигури се опитва да вземе превес?

И всъщност – вярва ли някой от нас наистина, че Сашо Дончев е първият и единствен крупен роден бизнесмен, който участва в подобни срещи? Вярвате ли, че тази среща е някакво изключение в средите на тази класа, самонарекла се елит? Вярвате ли, че любимците на едната или на другата агитка, такива като Георги Гергов, Сашо Дончев, Васил Божков, Гриша Ганчев, Иво Прокопиев, Кирил Домусчиев, Делян Пеевски и подобните им, нямат номерата си и никога, ама никога не се срещат – в офисите си в ЦУМ или другаде, в присъствието на висши държавници или представители на съдебната власт, за да се подпитват кой зад чия партия, телевизия, фирма или банка стои (или пък те зад него)? Или директно, за да си ги разпределят.

Истината е, че конкретните имената нямат особено значение. Общото е, че те не са като нас. И ако се чудите защо продължавам да настоявам на това деление, което леко ви плаши, си отговорете: вие имате ли техните телефони? Колко често им звъните? Колко пъти сте присъствали на напудрените им коктейли, освен евентуално като обслужващ персонал? Колко често пиете заедно кафе?

„Ако се знае колко много кафета са пити в колко офиси…“, възкликна преди дни „низвергнатият“ от ръководството на БСП домакин на „скандалната“ среща Георги Гергов. Не знаехме, другарю Гергов. Мислехме, че тази е първата.

Забравихме, че докато беше уж обикновен депутат от опозицията, Бойко Борисов приютяваше топ-банкери в гаража си в Банкя. Забравихме, че при същия този банкер се бяха изреждали да гостуват де що има водещи предприемачи и роден елит. Чинно записвани в тефтерче. Като онова, другото тефтерче, което разпореждаше кой да бъде удрян и кой да не се пипа. Вашето име беше ли в някое от тези тефтерчета?

Забравихме, че на диванчето в Банкя обичат да пристигат водещи софийски прокурори и заедно с разни мършави министри да обсъждат „на по пура“ случващото се в държавата. Забравихме, че по случайност имат номерата на шефове на митници и могат да им звънят, за да прекратят проверка срещу друг бизнесмен, понеже са дали „дума да не го закачат“. Забравихме, че им се случва да викат у дома разни каки, ръководители на водещи съдилища, за да си говорят за… СРС-та. Вие колко често го правите?

Забравихме, че на бивши бизнесмени, министри, а после президенти, им се случва да бъдат засичани из хотели във Виена на срещи с енергийни магнати. Забравихме, че кандидат-президенти, политици и медийни олигарси съвсем наскоро се събираха по заведения в София, за да се питат „кой ще бъде техният #КОЙ„. Е, с тях може и да сте се засичали някой друг път на жълтите павета, когато вземат, че изпаднат от парламента.

Имам новина за вас. Настъпило е времето първо да се осъзнаем, а след това – да се възмутим. Класово.

Понеже колкото и да се плашим от това понятие, свързвайки го с неясни и притеснителни нам дефиниции от близкото ни минало, именно в него е ключът. От офиса в ЦУМ, от гаража в Банкя или от последния етаж на някоя банка. Някъде отвън, или там долу, сме всички ние, огромното мнозинство от хора, независимо от различните ни професии, занимания, възгледи, интереси и дори известни различия в доходите и възможностите. От другата страна са те – онези, чиито телефони нямаме. Онези, с които не пием кафе.

Зад това плашещо понятие стои нещо съвсем просто – щом сме от различни класи, значи са различни нашите основни интереси. И най-често те си противоречат. Справедливостта (която Владислав Горанов чистосърдечно призна за класово понятие) за нас е едно, но за тях означава друго – да имат ниски данъци (сещате ли за сметка на кого?) и куп облекчения, гарантирана евтина „работна ръка“ (сещате ли се чия?), осигурен пазар с дългосрочни преференциални цени (сещате се кой ще ги плаща?).

Невъзмутимото мнозинство, от което сме част повечето, е от другата страна на барикадата. Тази барикада засега не е изградена от камъни и кофи за боклук, понеже не е вдигната от нас, на улицата, а обратното – тя е в главите ни и се състои от невидими за невъоръжено око материали, като например клишета от типа: гъвкав пазар на труда, данъчни облекчения за бизнеса, премахване на административната тежест, стимули за предприемачеството, конкурентна данъчна среда или офшорни зони.

Зад понятието „гъвкав трудов пазар“ се крие лесната възможност шефът ви да ви уволни, когато пожелае, без да му мисли много. „Ситуацията го изисква“, а ако не може да го стори, това ще бъде „спирачка пред икономиката“. Както и възможността да ви експлоатира, като ви кара да работите извънредно, без да ви плаща допълнително. Да ви бави заплатите колкото му е необходимо, а когато решите да си потърсите правата – да изхвърчите скоропостижно, понеже „знаеш ли колко хора чакат на опашка за твоята работа, бе“. Зад понятието „административна тежест“ най-често се крият различни изисквания за трудова безопасност (като например такива, погазени в един от хотелите на Гергов, което доведе до смъртта на работници), мерки за контрол или пък лесната възможност да бъдат прехвърляни с лекота на клошари без доходи фалирали фирми, без да са изплатени дължимите заплати и обезщетения на работниците. Зад понятията „конкурентна данъчна среда“ и „офшорни зони“ се крият всички онези милиони левове неизплатени данъци, които едрият бизнес си е позволил да си спести или направо да укрие, а бюджетът е принуден да се пълни с мерли като премахването на необлагаемия минумим (онези първи 400-500 лева от заплатата ви, които не се облагаха с данъци) или от косвени данъци върху потреблението – сиреч от всички нас.

Сигурно вече се питате – но нали всички хора имаме различни способности и интелектуален капацитет? Запитайте се още нещо – колко точно по-малък е вашият интелектуален или какъвто и да било друг капацитет от този на онази класа, която живее в истинско охолство? Наистина ли тяхната „производителност на труда“ е хиляди пъти по-висока от вашата? Наистина ли трябва да повярваме, когато се твърди, че „бедните са бедни, защото са мързеливи“, а „богатите са богати, защото са предприемчиви и по-интелигентни“. Сериозно? Наистина ли 99% са мързеливи и глупави, а 1% – умни и свръхпроизводителни?

Крайно време е да разберем – нашият проблем не са нито циганите, нито бежанците, които в никакъв случай не тънат в охолство и разгул. За разлика от онези малцина на върха на обществената пирамида, които преяждат с огромно парче от баницата, принуждавайки мнозинството в долната част да се бие помежду си за трохите.

Не няколко милиона лева социални или други помощи, които в никакъв случай не измъкват от мизерията няколко десетки хиляди по-бедни наши съграждани са истинският ни проблем, а милиардите, които си спестяват или укриват из Панама и Вирджинските острови малцината от коктейлите.

И не си мислете, че всичко това не се отнася за вас, ако случайно се справяте малко по-добре и доходите ви позволяват поне нормален живот. Вместо това се замислете – колко от вас успяха да изпратят децата си в скъпи университети в САЩ и Великобритания? По-глупави ли ще бъдат вашите деца, които ще останат тук? И ако случайно все пак сте успели да ги изпратите някак там, то на каква цена? С една или две заплати, без огромни лишения в продължения на години и без загробващи кредити? А колко от вас биха могли да посрещнат тежко житейско събитие, необходимост от скъпо лечение или операция? Ами две последователни? Колко от вас биха могли да си позволят по няколко пътувания до другия край на света месечно, частен самолет или поне хеликоптер, яхта на някое пристанище в Средиземно море? Понеже именно това е разликата между тях и нас – нищо по-малко.

И наистина ли е справедливо да плащаме еднакъв процент данък върху своите доходи – данъчна система, която не функционира почти никъде в развития свят? Наистина ли няма никаква разлика между това от масата ви всяка вечер да отсъства един хляб и това от яхтата им месечно да отсъства кашон скъпо шампанско? Защото 10% данък на месец върху 400 и върху 40 000 лева означава именно това.

Наистина ли те се трудят и умеят хиляда пъти повече от вас? И наистина ли вярвате, че постигаме нещо като се боричкаме на дребно помежду си, убеждавайки се взаимно чии олигарси са по-лоши, докато в крайна сметка браним интереса на именно на цялата онази, другата класа? Нима не сте виждали това из квартални кафенета, в градския транспорт сутрин или в социалните мрежи? В групи като „Срещу наглеците от БСП и ДПС“ или „Аз няма да гласувам за ГЕРБ“, членовете на които водят ежедневни нелепи партийни войни, докато в крайна сметка са от едната страна на барикадата.

Едните се самоубеждават, че проблемът им са „червените олигарси“, които са виновни за нашите несгоди и мизерия, въпреки че нашият любимец и лидер, бивш охранител на Първия, управлява вече почти 10 години? Другите пък се надъхват, че „няма как“, трябва да бъдат подкрепени Герговците и Овчаровците, за да не бъдат на власт Бойковците.

Колко още епизода са ни необходими, за да разберем, че единствената цел на вътрешните боричкания в онази, другата класа, е всъщност запазването на личните им привилегии и положение? Задържането на върха на пирамидата, която мнозинството от нас крепят на своите рамене на дъното.

Не ни ли писна от този тъп сериал? Не е ли време да се възмутим?